|
ХРОНОНИМЪТ АЛЕМ В АСПЕКТА НА
АФИКСАЦИЯТА (статията е без библиография,
но част от цитираните заглавия Афиксацията като
способ за образуване на собствени имена се осъществява и наблюдава също така
и при имената на месеците от прабългарския календар в Именника на българските
ханове, които имат за генетична основа прабългарските редни
числителни имена с досега възстановените от изследователите праформи, които
се променят по специфичен начин в процеса на заемането и използуването им в старобългарския език като *äləm [äлъм]
> алем, *večəm [вечъм]
> вечем, *töütəm [тьоютъм]
> тутом, *belikti [беликти] > бехти, *altəm [алтъм]
> алтом, *ğitəm [джитъм]
> читем, *šəhtəm [шъхтъм] > шехтем, *tovїrəm [товъръм]
> твирем [вж. и срв. Микола 1914, 78-80,116; Москов 1988, 95-101; Фехер
1922, 257,277; Mikkola 1914, 16; Pritsak 1955, 45-46,51-61,71,78; ЭСТЯз-а,
141-142,337-339,455-456,641-642; ~*~-б, 126; ЭСЧвЯз,
55,57,67,113,157,160,175,274]. Специално хронм
алем, àëeì, друга форма – елем,
έλέμ (822), според Й. Микола, а и за всички останали
изследователи е “първи”; докато аргументацията в полза на “тринадесети
месец”, основана на факта, че по принцип в тюркските езици и конкретно в
чувашкия език значението “едно” се обозначава посредством бройното числително
име bir и то при условие, че за лекс. алем, елем е
прието, че наименова първия месец на годината, но всъщност означава “начален”
със синоним “първи”, въпреки което и допускането, че с това си значение обаче
името не се отнася за първи пореден месец, а е название на тринадесетия, т.е.
допълнителния месец, с който се изравнява Лунната година спрямо Слънчевата
(М. Москов), не може да се приеме за удовлетворителна, най-малкото защото на
началния етап на изследването, всички бъдещи решения са еднакво възможни или
по-точно – вероятни, и крайният резултат се определя от онази форма със
съответното значение, които се установяват, обосновават и доказват
посредством сравнително-историческия метод, както в действителност по-нататък
се и оказва, само че единствено за значението на апелатива, което при
повечето езиковеди тюрколози всъщност е “преден, начален” [вж. Бешевлиев В.
1992, 216,222, вж. и срв. Москов 1988, 95-96,110-112; Pritsak 1955, 51-52;
ДТС, 101-102; ЭСЧвЯз, 157]. Пак при повечето
езиковеди тюрколози *aləm се извежда от *äl- “начален;
първи”, от което произлиза и съвр. общтюрк. ilk, ilik, ilki, но
според най-новите проучвания, това последното води своето начало от *il
“передняя част чего-л.; передняя част; перед, спереди;
противоположная сторона”, видно също така според нас и от тат. диал. элекке
“беренче (первый)”, без изобщо дори да се допуска каквато и да е
възможност за връзка с лекс. *äl (ЭСТЯз) именно която
впоследствие може да се развие в кор. ал, а не коренът със зв.
*i, ако този звук наистина е адаптивна субституция на старобългарска
почва и стои вместо зв. е от елем, в което пък от
друга страна е запазен прабългарският изговор на началната гласна и поради
това се и възстановява *äləm [елъм]
“занапред” със съответствие чув. üləm [юлъм],
получено от *iləm [илъм] със значение “отпред,
напред, начело”, образувано от ил, а то пък е по-късно развитие
на корена *äl (Л. Левитская; М. Москов) и така всъщност
пак остава необяснен преходът към това *ä от общтюрк.
*i, което в същото време, в чувашкия език се развива само и
единствено в свръхкратката полутясна гласна ě (А. Щербак)
и в татарската свръхширока предна гл. э от току-що приведения
пример. Наред с това, тук
се посочва и неясно на какво основание семантизираното като “последен,
следващ; после” (L. Bazin) чув. üləm “първи,
начален; бъдещ, по-следващ”, рус. “впредь, после” (Л. Левитская), но се
подминава въпросът за словообразуването, освен ако не се следва презумпцията,
че щом като всички редни числителни имена са образувани с -əm, то
очевидно и по необходимост, и лекс. üləm се
образува по същия начин от *ül~il (Л. Левитская) или пък
ако не се отива на откровено-директното игнориране пак на словообразуването,
когато се приема, че üləm идва от “звуково закономерното *älim
“künftig, in Zukunft” (рус. впредь)”, където се реализира преходът
на сттюрк. *ä към днболг. *ä, именно
по силата на който се стига и до *äləm, равно
на έλέμ (Ом. Прицак), по повод и във връзка
с което като цяло и в частност, ние все пак, по-скоро сме склонни да си
мислим, че този суфикс се прибавя единствено и само към бройни числителни
имена, като тук не може също така изобщо да се взема предвид общтюрк. ilkin
“най-напред”, което, много добре известно и безспорно, е
лексикализация на падежната форма инструменталис, аналогично и при тур.
kíşın “през зимата”, yázın “през
лятото” [вж. и срв. Левитская 1976, 47-49; Москов 1988, 95,100,111; Щербак
1970, 156-157; Bazin 1974, 658,665; Pritsak 1955, 52,72; ДТС, 168-169,174;
ЭСТЯз-а, 348-350;ТтТДСз, 531; DLT-1, 43,48]. Безспорното
наличие тук на редица пропуски, непоследователности или противоречия изисква
и налага да се потърси друга генетична основа и друга “верига” на промени,
преходи и връзки на Името, при които, ако и не да не се наблюдават горните
противоречия или необяснени места, то поне те да са по-малко, като в същото
време и дължината на въпросната “верига” се сведе до пределно-възможния
минимум. Такава
основа на Името според нас засега се очертава пак общтюрк. *alїn
“преден, начален”, което му значение тук се възстановява главно на
основата на развитите и налични в почти всички тюркски езици значения “лоб,
чело; лицо, физиономия; склон горы”, за които пък трябва да се предполага, че
са по-късна субстантивация на общотюркските субстантивни и адективни значения
“перед, передняя часть, сторона; перед, передний; заранее, ранше” (ЭСТЯз-а),
от които и където например са и армкум. alïn
“перёд, передняя часть; перед,
пред”, алт. диал. алын “передний”, тат. диал. алын,
алны, алды “перед, пред”, тур. alın “лоб,
чело; перëд, передняя сторона; фасад”, още и тюркобългарската, но не
по-малко вероятно и къпчашката, безспорно заемка в кавказоиранския талишски
език alein “frontal; first” [Dobrev P. 2001b], на което ще се
спрем по-подробно малко по-долу, както и не много сигурното, поради много
странния и по принцип чужд на науката, навик да не се цитират източници, при
алем “първи, преден, начален” в езика на обските угри в
Сибир [Добрев П. 1998, 18], също и срвек. монг. алгинчи(н) “передовой
дозор, дозорный; соглядатай, проводник; головной пикет” [Рассадин 2003, 4]. Въпросната
общотюркска лекс. *alїn се образува с помощта на
уподобително-умалителния суф. -ын, прибавен към кор. *al “передняя
часть, передняя сторона; лоб; перед”, който корен има за по-късно развитие армкум.
al “перед,
пред”, тат. диал. ал “первенство; передний угол
избы”, също и лекс. эл от средновековен кавказоболгарски
рунически надпис, цялото изречение при което във вида Изден эл ол, тъждествено
на мадж. Иштен эле ал, е по-добре като че ли да се преведе не с
“предстанет перед богом” (С. Байчоров), а като “бъди, застани пред Изден” за
първото и “излез напред, застани пред Иштен” за второто [Байчоров 1989,
80-81; АлтДСл, 102; ЭСТЯз-а, 126-127; КыпчСл,
35,46-47; ТРСл, 46; ТтТДСз, 31,36-37]. Първата гласна от онмгн
*alїn е запазена, аналогично на алтом, и в дболг.
алем, независимо че попадайки под действието на старобългарския
закон за закръглянето на краткото неударено ă, който
според някои българисти етимолози продължава действието си до към края на
VІІІ в. (БЕР, срв. § 51), тя би трябвало също така да се лабиализира до зв. о,
както при Борис, Боян, ковчег, корем, пашеног, тояга, чертог и
др. Абстрахирайки се
засега от по-специфичния случай на узбекския език, нека забележим накратко,
че тази лабиализация, въпреки че се наблюдава в подобна форма като зв. о
в горния диалект и като зв. у в долния диалект на
съвременния, болгарския чувашки език, а така също и като зв. å от
първата неударена сричка на думата, по-малко в къпчашкия башкирски и повече в
къпчашкия татарски език, все пак в дунавскоболгарския диалект от времето
преди преминаването на прабългарите на Дунава, тя не е наследена от тюркския,
тюркобългарския или пък от болгарския праезик, а по-скоро започва и се
осъществява за този език по времето, на мястото и в условията на
неравновесно-субординативно в началото прабългаро-славянско двуезичие и
завършва поне за столицата Плиска и то, според нас, някъде след края на ІХ
в., пак при такова двуезичие, само че вече доминантно-водещ език е
славянският или по-точно славянобългарският. Специално
наблюдаваната в съвременния чувашки език лабиализация като хронология, е
наследство резултат от действието в средновековните волгоболгарски диалекти,
на собствено болгарския фонетичен закон за закръглянето на зв. а, който
според нас започва да се проявява не през ІХ в, който се приема за край на
етнолингвистичните “контакти на унгарците с чувашите”, но които според нас
продължават още доста дълго и след това, може би дори и чак след началото на
ХV в., и както се допуска на основата на такива болгаризми в съвременния
унгарски език като arpa “ячмень”, alma “яблоко”
(Z. Gombocz; A. Щербак), а едва след средата на ХІV в., защото съвр. чув. ултă “шесть”, çул
“год”, в средновековните надгробни надписи от Волжска България, дори
и през 1355 г. все още са с нелабиализиран зв. а - الطش [alţış], جال[cal] [вж. Хакимзянов 1987, 152,154;
Tekin 1988, 54,58,116,140,176; ЭСЧвЯз, 216,274, вж. и срв.
Егоров 1954, 159-161; Левитская 1976, 40,48; Москов 1981, 99; Щербак 1970,
39-41,64,144-148, срв. Боев 1965, 8-9; Gombocz 1912, 138,187]. Специално лекс. корем
и тояга, повече от сигурно, са тюркски по произход
болгарски вътрешноинтегративни заемки в славянобългарския език и именно
поради това, най-напред мар. korem не е никаква “closest
analogy”, т.е. най-близка аналогия на българската дума, а също така безспорно
е стара, волгоболгарска, но не и “turkic”, т.е. изобщо тюркска заемка в
угрофинския марийски език, както се представят нещата от езиковеда
преподавател в Йелския университет Mr. Cluster User, който надали само от
чист алтруизъм и любов към далечните и непознати българи и Балкани, се е
захванал с непосилната дори и за един западен лингвист задача да проучи общо взето
прекалено мъглявите и пределно некомпетентни писания на сигурно неизвестния
за него “тъмен балкански субект”, за да консултира, легитимира, утвърди и
популяризира по цял Свят писанията на лингвистически абсолютно неграмотния
нашенски “древнобългарист”, в което той и донякъде успява. В
противовес обаче на лекс. корем, пам. tijak, tijok пък,
разбира се, че не може да бъде “A common Pamirian word”, т.е. общопамирска
дума, защото не само че не е разпространена, ако не във всички останали, то
поне в повечето от иранските езици, но и повече от сигурно, няма своя етимон
в иранския праезик, а точно обратното – тя има всички тези си страни и
аспекти единствено и само в тюркските езици, откъдето по пътя на преките или
косвени етнолингвистични контакти е преминала и е разпространена в още много
други, съседни или не, по-близки или по-далечни езици като монголските
например, където пък “монг., бур. таяг “посох, трость” из тюрк. таjaг
“палка, посох”, таja- “прислонять, ставить опору” [Бертагаев 1974,
362]. Ето
защо и лекс. тояга, безспорно и дори очевидно, но същевременно
и определено банално-елементарно не само за нас, е лексикална заемка от друг
някой старотюркски език, не е изключено и български, но по-вероятно от
къпчашки тип, така че този път справедливостта изисква да признаем, че
отвъдморският съветник правилно в най-общи линии, е посочил, но пак за зла
чест на подкрепяния и побутван отзад Нашенец, какво че “bulghar < turkic,
old turkic taya:q (litterally "prop, support") "staff,
(walking) stick" old turkish dayak, modern meaning "beating"
[срв. Dobrev P. 2001а]. Независимо от това
и въпреки всичко, дори и общославянският фонетичен закон за закръглянето на
краткото неударено ă очевидно се проявява избирателно и
“пропуска”, както ударени, така също и неударени звукове а, което
пък се наблюдава при шавар, шаран, докато втората гл. ї -
тясна, незакръглена, задна с непълно образуване, се развива по същия
начин до зв. ə, както при числителните имена, а така също
и при прабългарската вътрешноинтегративна заемка корем от общтюрк.
*karїn, крайната съгласна при която пък се преобразува в зв. m
съгласно специфично болгарската, характерна и за съвременния чувашки
език, етимологична фонетична промяна n > m, пак както при
числителните имена, която промяна обаче в никакъв случай не може и не бива да
се квалифицира като “някакви си подобни примери”, които така, просто се
случват в чувашкия език (H. Eren). Впрочем, тъкмо
специфично болгарската етимологична фонетична промяна n > m е
предмет на дискусия между големите преди петдесетина години, имена в
алтаистиката и тюркологията, преразказът на която прелюбопитно-поучителна и
много показателна дискусия в аспекта на бележката отклонение малко по-долу,
изглежда по следния начин: На основата на мадж. szám явлението
го “забелязва, наблюдава, засвидетелствува” З. Гомбоц, ако тези три български
глагола едновременно предават възможно най-точно все още “плуващо-колебаещото
се” значение на турския гл. gözlemek; към това негово наблюдение –
gözlem (!?) се присъединяват Рамстедт, Поппе и Бенцинг, а към
пояснението – açıklama (!?) се присъединява и Дьорфер, но според
него пък чув. m е архаизъм – eskiden kalma bir özellik
(!?), което единият от двамата най-компетентни в тази материя турски
езиковеди, отбелязваме ние без каквато и да е ирония, защото другият е Т.
Текин, се чувствува задължен да конкретизира и поясни дълбокомислено, макар и
не особено информативно-богато в съдържателен план: “Казано с други думи,
това явление не може да се смята за новост на чувашкия език”. После пък
непознатият ни Hovdhaugen в публикацията си от 1944 г. се противопоставя по
редица пунктове на това виждане на Дьорфер и твърди, че мадж. szám
не идва от стария чувашки език, в противовес на което пак Дьорфер,
сега в друга публикация, отстоява виждането си, че формата szám идва
от стар чувашки корен, а Лигети пък се задоволява да изреди в резюме
вижданията си за пратюркското -n ~ чувашкото -m ~ маджарското
-m, след когото към дискусията, с неясно какво точно мнение, се
присъединява и Ж. Какук [Eren, 268-269]. В действителност
тази етимологична фонетична промяна е резултат от действието на съответния
фонетичен закон още в късноантичните и ранносредновековни болгарски езици и
диалекти, а не в тогава все още несъществуващия чувашки език, за какъвто език
може да се говори едва след началото на ХІХ в. и преди който има единствено и
само два сравнително обособени и самостоятелни волгоболгарски диалекта, но
при който език между впрочем, единствен от всички тюркски езици, същият
фонетичен закон продължава да действува и до най-ново време при всички, като
че ли без изключение краесловни зв. н, а не само при онези,
които се намират след устнени гласни, което положение ще бъде повторено и
малко по-долу, но само за да бъде илюстрирано с конкретен пример [срв.
Рясянен 1955, 169, вж. и срв. Баскаков 1969, 238-241; Щербак 1970, 170]. Въпросната
фонетична промяна се проявява най-напред при ранноболгарските имена от
средата на V в. (411-472) като мли Атакам,
Άτακάμ на хунски младеж от царски род,
като че ли родственик на Атила, който бил пленник при ромеите и след размяна
на пленници, върнат при хуните на Атила, където бил разпънат на кръст за
измяна на тогава изобщо неделимите вяра, род и родина и името на когото
най-напред не може да се представя чрез все още и тук нищо неозначаващото
“Алтайско име”, защото то най-вероятно има за основа тбълг. ата
“баща” и кан “хан”, т.е. “хан баща”, а не от “Ата – баща
или просветител”, съчетано с “Кам”, която дума означава “шаман”, докато така
“полученото Атакам” не ще да е име, а религиозен сан със значението на
“знатен или придворен шаман” (Д. Табаков). Съществуването на
такива шамани при болгарите не само ни се струва малко съмнително, но и много
по-важното, все пак лингвистически остава напълно неясно кое точно от двете
значения на първата съставка влиза в семантиката на името, да не говорим за
това, че дотогава, въпросният млад човек все още няма време да се посвети на
това, шаманското занимание, за да получи личното си име по “професионален признак”,
докато за лекс. кан може да се допусне, че в
севернодунавскоболгарския език на болгарите от полиетничната хунска империя
конфедерация на болгарина Атила (§ 40), наред с това, че тя вече е подложена
на разглежданата тук етимологична фонетична промяна, вече се е видоизменила и
семантически и загубвайки първичното си значение, е придобила ново,
ономастико-антропонимно словообразувателно значение, каквото има и в някои от
съвременните тюркски езици, например в турския език, където има доста лични и
фамилни имена, които я включват като втора, “служебна” съставка, но така също
и при мли Ескам, което трябва да се сегментира по същия начин
до *ес, много възможно от иранския теонм Йаз, Йаздан, с
фонетично развитие, аналогично при елем, възможно тъждествено
на Ис- от праб. мли Исбул, и отново кан “хан”
[вж. ГрИБИс-1, 88-89, 107,212, срв. Табаков 1999, 92-93]. Същата фонетична
промяна е налице и при праб. мли Пресиам (836-852), Πρεσιάμ
(К. Багрянородни) - хан от Първата Българска Държава (681-1018),
което име специално в този си облик неясно защо е оставено без внимание и
обяснение (G. Moravcsik; R. Schmitt), а в други извори има варианти като Πρεασιάνος,
Προυσιανός, но в
каменен надпис от същото време неговият облик е Περσιανος
и Ïeðъñeíèíъ,
Ïeðъñèÿíèíъ в книжовните писмени паметници. Друго такова име е
и болг. мли Ахтум, носителят на което само по силата на някаква
грешка или недоразумение, се представя като последния болярин владетел на
българския Банат, сподвижник на цар Самуил (997-1014) и починал през 1004 г. (Т.
Балкански), но в действителност е внукът или синът (?) на българския болярин
от началото на Х в., т.е. по времето на цар Симеон (893-927), Глад, който е
представител на местната българска администрация, нещо като областен
управител или по-точно жупан на българските земи отвъд Карпатите и
същевременно богат поземлен собственик в басейна на р. Марош. Приемник и
наследник на жупан Глад е българският болярин жупан Ахтум, седалището на
който е във Видин и който начело на силна войска, поддържа равновесието по
Среден Дунав, здраво пази северозападните български граници, сътрудничи с
унгарските крале и поради това запазва бащините си имоти и все пак загива в
сражение с маджарите през 1003 г. (История на България). Фонетични варианти
на болг. мли Ахтум са Охтум, Айтон и др. и тъкмо
това име като че ли няма никаква връзка с много съмнителното дали изобщо е
първобългарско, “ай тун “голяма луна” или аù тун “голяма
мечка” – вероятно като име на първобългарски род” (Т. Балкански), а по-скоро
има за основа болг. *aq “бял” и иранското по произход *ton
“дреха; облекло”, сттюрк. ton “платье; одежда”, тат.
диал. тан “дреха”, кирг. ton “кожух” чув.
тум “одежда, наряд”, всички безспорно от ирански, т.е. като
семантика, приблизително “белодрешко”, противоположно пак на болг. мли Харатон,
Харатун – болгарски хан при хуните на север от Дунав, през 412-420
г., също и вболг. мли Каратон (402-414) – цар от
балтаварската династия, първата съставка на които имена безспорно от
общотюркската по принцип и болгарската в частност лекс. kara “черен;
запад; голям, едър; силен, могъщ”, а втората съставка пак от общотюркската по
принцип и болгарската в частност лекс. ton, лексико-синтактичното
единство-обединение на които болгарски думи до подчинителното словосъчетание кара
тон “черна дреха”, всъщност трябва да лежи в основата на
фразеологически лексикализираното днболг. *haraton “чернодрешко”
със сигурен паралел пак вболг. каратун “крестоносец;
христианский фанатик”, структурно-семантически аналог на което пък е стб. ÷ðüíîðèçüöü
“монах,
калугер”, наличието на което навежда на мисълта за общи в някои сектори на
отделните и самостойни лексико-граматични структури на старобългарския и
болгарския езици, логикосемантични компоненти [вж. Иман 2001, 365; История на
България-2, 354,412-413; Цейтлин 1977, 109; Щербак 1970, 170; ДТС, 574;
ЭСЧвЯз, 257; ТтТДСз, 93; KrgSz-2, 747, вж. и срв. Балкански 1996а, 47;
~*~1996б, 12-13; ~*~1996в, 105-106; Табаков 1999, 91; Щербак 1970, 170]. Специфично
болгарската етимологична фонетична промяна n > m се проявява
също така и при сравнително по-късното вболг. мли Ильгам (1221),
с вариант Ильхам (1224), носено от емира на Волжска България,
Ильгам ибн Салим [Бариев 2003, 12; Иман 2001, 167], най-вероятно от общата
тюрко-монголска титл. ильхан, съставена от при иль <
ел < äл “голям, висок” (§ 54) и титл. хан с
предполагаемо резултативно значение по-скоро “голям, велик хан”, отколкото
“правитель народов”, което се основа на определянето и семантизацията на
първата съставка като сщи иль < ель < äл “держава”
[срв. Артамонов 1962, 422], така че тук очевидно са налице две отделни
лексеми, които обаче са омоними, без, разбира се, да се изключва макар и
много малката вероятност Името да има за основа араб. сщи الهام[илхам] “вдъхновение” [АрРСл-2, 935], което съществително име
като че ли се явява генетична основа, както на съвр. азер. мли Илхам
на сина на досегашния президент Гайдар Алиев [Прс], така също и на тур.
мли İlhan [TV]. Специално във
връзка с така видоизмененото и малко по-горе, по-подробно разгледаното мли
Пресиам, Πρεσιάμ трябва
непременно да се отбележи, че тъкмо наличието на зв. м вместо
зв. н, в никакъв случай не означава, че тук трябва да става
въпрос за “по-вярно четене” (В. Златарски), а чисто и просто времето и
източниците на отделните изписвания са различни, като при варианта със зв. -м
очевидно характерната за болгарските езици и диалекти етимологична
фонетична промяна вече се проявява селективно-спорадично, т.е.
атипично-нередовно, специално по отношение на тюркските лексикални заемки в
балканските езици, в това число и в старобългарския език, а така също и в
по-късните спрямо него диалекти на съвременния български език, където е
например турското по произход нрси куршум от тур. kurşun
“олово; куршум”. Допускането, че
българският облик на лекс. куршум конкретно, води началото си
от собствено турски диалект, за съжаление, неподкрепено с цитиране на
източник (БЕР) или пък отново неподкрепеното с цитиране на източник,
твърдение, че в анадолски турски говори, обликът на думата е kurşum
(ТDESz, 448), не се потвърждава не само от данните на същите тези
анадолски турски говори, където формата пак е kurşun [SDD-5,
240], но така също и от специалното етимологично проучване, в което при
привеждането на застъпниците в останалите тюркски езици, сред които на зв. m
завършва само киргизската (!!?), по повод на което изселникът от
Видинско, турският проф. Х. Ерен много добре забелязва, че “Направо навеждат
на размисъл звуковете n~m, които са накрая”, по повод на което
на нас обаче ни се струва, че тъкмо в контекста на разглежданата тук
проблематика най-добре е употребеното там при düşündürücü
да се преведе като “навеждат на силни, сериозни (и дори) донякъде
тъжни размисли”. След основателно
категоричното твърдение за преминаването на думата в балканските езици именно
от турския език, пак Х. Ерен отбелязва, че “прави впечатление” промяната n
> m единствено в българския и сръбския език, въпреки същото
положение според нас не само в албанския, примерът от който в обл. kurshum,
въпреки че е e изписан един ред по-горе, кой знае защо, не е включен
в обобщението (!?), но и в гръцкия език, чийто пример пък съвсем неточно е
даден с букв. ν и поради това, че иначе доста пълният
речник на книжовния гръцки език, с който разполагаме и който съдържа 67000
думи, неясно защо, не включва въпросната турска заемка [НвГрРСл], то тук ние
сме принудени да се доверим на Български етимологичен речник, където гръцката
форма е също с букв. μ [БЕР-3, 151], което пък от своя
страна си има своите последици, но те са по-скоро в общобалкански аспект. Затова
продължаваме по-нататък, за да сме и свидетели на това превръщане “понякога в
старите и новите тюркски диалекти”, като специално знаем за тази промяна в
чувашкия език, където на тюрк. karın~хırăm, пък
и “Свидетел на явлението -n > -m е и маджарската форма szám
остатък от стар тюркски език, който носи чувашки особености”. Този израз
в никакъв случай не може да се приеме за изолирано-единичен случай, защото
със семантически несъществени промени, той се повтаря така например още и при
тур. çadır, където за мадж. sátor
пък още по пестеливо се стига единствено до “стар тюркски език”, също и
за dilmaç, само че този път дори и не си прави труда да
отбелязва че думата я има както в стария, така също и в съвременния български
език във вида тълмач [Eren, 75,113,268]. В това пределно
приблизително-описателно, и именно поради това крайно неточно и невярно, а за
нас българите специално, дори и обидно наименоване и наименование, този автор
изобщо не е сам, защото преди него са имена като Дьорфер, Лигети, Ниймет и
още мн.др., а и в най-новата литература между впрочем може да се попадне още
и на израза “хуно-тюркска реч, близка до чувашкия език” [Поляк 2001,
87, подчерт. – И. Д.], а така също и на пак не особено сполучливия термин
“древночувашки език” [Щербак 1970, 170] и на какви ли не още други. Но независимо и от
това, представянето по-нататък на отделните виждания и търсения в по-общ или
по-частен план на решение на спадащите тук проблеми, което в действителност в
главното и същественото и ние представихме като чужд преразказ малко по-горе,
само демонстрира нежеланието, а може би и неспособността (??!) на
най-големите световни езиковеди алтаисти или тюрколози, като изнамерят
най-после и въведат в тюрколингвистиката адекватен термин наименование, да
видят, признаят, преценят и посочат ясно и точно мястото, ролята и значението
на най-обемистата и многобройна през Късната Античност и Ранното
Средновековие, група тюркски езици, каквато не е къпчашката или огузската
например, а единствено и само българската, състояща се от езиците не на
по-късните и по-малобройни къпчаки или огузи, а единствено и само на
най-многочислените и най-напредналите във всяко едно отношение сред всички
тюрки, българи, които разпръснати и разделени на авари, болгари и хазари, във
вид на величествено-могъща и мощна, полегато-продълговата вълна от хора,
талиги, шейни, табуни от коне, стада от друг добитък, мигрират, като вървят,
но по-точно, като се носят и идват, върху една доста широка полоса, излизайки
от Алтай-Саяно-Байкалието - тръгват-спират, денуват-нощуват, падат-стават,
раждат се-умират, убиват ги-убиват, воюват-мируват, губят-печелят,
изостават-откъсват се-усядат или се присъединяват към инородни племена,
привличат-увличат и завличат други, но напредват бавно, твърдо, непоколебимо
и непреодолимо с цялата му свръхдраматична трагико-героика, в продължение на
повече от 2000 години като преден отряд от предварително белязани, но и
сигурно обречени герои-мъченици и смъртници на безпрецедентното и неповторимо
в цялата световна история Велико преселение на народите, за да достигнат и да
се установят последователно-компактно чак на Балканите и до края на Средна
Европа, а изолирано-спорадично – не само по земите на днешна Унгария и
Бавария, но дори и в Италия. В собствено
лингвистичен план, обектноадекватният подбор на съответния термин
наименование на българските езици по принцип и на болгарските езици и
диалекти в частност, непременно следва да държи сметка и за това, че
българските диалекти и езици са първият по-време обособил се от тюркския
праезик и най-голям клон на тюркското езиково семейство, докато болгарските
езици и диалекти пък са най-многобройни и най-широко разпространени от всички
останали – аварските и хазарски езици и диалекти, както и за това, че именно
от болгарските езици са останали и са запазени в голям брой
генеалого-типологически по-близки или по-далечни езици, най-много
вътрешноинтегративни или външноконтактни лексикални заемки, да не говорим за
неоспоримия факт, че единствено и само болгарските езици, от всички български
езици, имат и се отличават и с жив и понастоящем продължител наследник,
какъвто е чувашкият език. Ето защо, когато
се разкриват някои от малко известните и дори оскъдни черти на останалите
български езици по принцип и на българския хазарски език в частност,
задължително следва това да се прави, като се има предвид, че той, отмрелият
и изчезнал още през Средновековието хазарски език, в класификацията на
българските тюркски езици, е едноредно-равнопоставен на аварския и болгарския
език, а не този анализ да се прави, като че ли такива езици никога не са
съществували, но не само езиците, но и народите и племената, техни носители. Подобен
теоретико-методологичен подход е особено необходим и полезен за автор, който
очевидно има проблеми едновременно и с езикознанието, и с хронологията, и с
етногенезата на тюрките и угрофините, поради което вижда “термина угри” не
само при кутригурите и утургурите, но и при “булгарите”, в резултат на което
достига до сравнително-исторически и ономастикоетимологически никак
необоснования и неподкрепен и именно поради това и крайно невежествен извод,
че “Например название булгары кажется лучше всего разшифровывается как
смешанные угры” [срв. Новосельцев 2001, 60-63], който извод ние сега и тук
можем единствено да квалифицираме по този начин, а да анализираме подробно и
да преценим и оценим по същество и по достойнство друг път и на друго място. Специално по повод
на малко по-горе вече въведеното мадж. szám, което
всъщност си е ни повече, ни по-малко прабългарска, болгарска по произход
дума, нека все пак отбележим, че Х. Ерен не отива по-далеко от това да
предложи никак и с нищо неангажиращото, а и лингвистикоисторически не особено
точно и дори пределно некоректното обобщение “А формата san, която в старите
и нови диалекти има значението “число”, в чувашкия се среща като sum” и при
това за пореден път пропуска да включи в етимологичния си речник на турския
език тъкмо гл. sanmak, saymak “считам, смятам; броя, смятам”,
за които засега си мислим, че трябва да имат някаква генетична връзка с тази
болгарска дума [Eren, 268,355-358]. Сравнително
по-добре е описана прабългарската дума в етимологичния речник на съвременния
руски език, където лекс. сан (сановник, осанка, приосаниться), струс.
сань “сан” (ЛаврЛет), стбълг. ñàíú
άξίωμα,
άρχή, ñàíîâèòú
άξίωματικός
(Супр.), поради незначителното разпространение в славянските езици, вероятно
заемка от дунавскоболгарския език, след което се привеждат тур., чаг.,
къпч. san “большое число; сан; слава”, но от друга страна *sanъ
се приема за родствено на стинд. sānu “вершина,
высота; острие”, като не се очертава повече вероятно сравнението със стинд.
san- “заслуживать” [Фасм-3, 555] и така М. Фасмер в края на
краищата отбягва да вземе категорично становище по въпроса, въпреки че
изглежда склонен по-скоро да си мисли и допуска, но не и да утвърждава
прабългарския произход на думата. Тук обаче, както
самият Фасмер, така също и цитираните от него имена в лингвистиката преди
това като Мелиоранский, Младенов, Бругман, Мейе и др., изобщо не се обръщат
към гореприведеното мадж. szám, а и на всички тях
изглежда изобщо не им прави впечатление не само, меко казано, “незначителното
разпространение в славянските езици”, но и фрапантното семантическо
несъвпадение с постулираните староиндийски форми и обратното – голямата
семантическа близост и дори конгруенция с редица тюркски лексеми при
абсолютна фонетична тъждественост. И все пак, много
странно, описвайки етимологически рус. сан, М. Фасмер не смята
за необходимо да се върне две статии назад и да привлече към анализа също
така рус. самчий “управляющий хозяйством”, често, напр. струс.,
стб. ñàìú÷èè οίκονόμος,
ό μειςότερος (Супр.,
Жит. Св. Климента: σαμφής άξίωματικός,
заемка от др.-булг. *samčy, срв. чув...., вж. Младенов..., Гомбоц....,
малко по иначе при Менгес....), след което идва доста неясното специално за
нас “Не са обосновани съмненията по повод -м-...” и едва след това
намира място и “Вж. също така и сан.” [Фасм-3, 554-555]. А като най-близки
аналогии тур. yelin, jäliн “вымя”, но също така и диал.
yelim, jälim “кози мях, който се окачва под вимето на
кравата”, което обаче се е запазило в една тясна област в говорите; всички
застъпници в тюркските езици завършват на зв. -n, с изключение
на татарския език, където е сilim, а в чувашкия език – silĕ;
“Не му знаем корена.” (Eren), което ние поправяме донякъде като
прибавяме и каз. џilĭm [Дьорфер-2, 1945]; Гомбоц обединява
тюрк. лекс. с монг. deleng, към което сближаване се
присъединява и Поппе; формата elim, която се употребява в
българските говори е преминала от турския език [Егоров 1964, 213; Радл-3.1,
350,351; ~*~-4.1, 146; Eren, 449]. Напоследък, като
един от лексикалните елементи на отдавна вече претопилия се и изчезнал като
цяло прабългарски език, който за случая, не без користолюбив подтекст, се
схваща и наименова като “древнобългарски език с памироирански произход,
състав и структура”, се изтъква и лекс. “таръм” - “tarəm - in the
expression "Dva vakli ovcherja səs tarəm kalpaci".
("Two dark-haired shepherds with tarəm fur caps".) [Dobrev P.
2001а], по повод на което сега и тук можем само да забележим, че точната
форма и облик на въпросната дума изобщо не е тази, а наръм, която
ние лично много добре я знаем и познаваме като че ли само от частично
цитираната съвсем в началото (§ 11) много популярна народна песен “През гора
вървяха два вакли овчеря”. За съжаление,
Български Етимологичен Речник не включва диал. наръм от
изр. наръм калпаци, в който израз думата като че ли възможно
най-точно има значението “тънки-високи, дълги калпаци” и в такъв случай
семантически тя е много различна от етимологически описаното пак там обл. нарин
“злояд, страдащ от липса на охота за ядене” (Странджа) от тур. narin
“тънък, нежен, крехък (за здраве)” [БЕР-4, 511] и именно поради това се
приближава по-скоро до приведените тук монголски значения, отколкото до
турските. И все пак, в турския етимологичен речник на Х. Ерен, за пореден път
не е включена и тази дума, а в книжовния турски език, персийското по произход
narin има значения като “тонкий, стройный; легкий; нежный,
изящный” [ТРСл, 671]. В
действителност, тази общотюркска дума narin не е персийска, а
монголска по произход и косвено посредством тюркските езици или пряко от
монголските езици, където в средновековния писмен монголски език например тя
има пак обл. narin от *нāрин, с един доста
богат спектър от значения като “тонкий, нежный, слабый, не крепкий; тайный,
сокровенный; утонченный, вежливый, тонкий в обращении, искусный; тонкий по
уму, хитрый, расчетливый”, е заета и в персийския език като نارين nārīn, с много малка
вероятност в турския език да е преминала направо от персийския, а да не е
наследена от староогузския език и в него дори и от тюркския праезик, където е
преминала от монголския праезик, защото с много малки изключения, освен в
монголските и иранските езици, е разпространена и в повечето от тюркските
езици, а така също и в китайския и манджурските езици [Владимирцов 1989,
264-265; Doerfer 1963, 513-515]. Ето защо върху
съвременните монголски, тюркски и ирански езикови ареали са налице редица
топоними като бур. ойкнм Naryn, вмонг. ойкнм Narin, Narin Gol,
Narin Nur, Narin Tal, калм. ойкнм Naryn Khuduk, каз. хдрнм Naryn,
ойкнм Naryn Kol, Malo-Narymka, кирг. хдрнм Naryn – голяма
река, която в горната си част обаче е малка планинска рекичка, а освен това
надолу тече през тесни и стръмни проломи и затова е наименована на основата
на монг. нарийн “тонкий; хороший” (Э. Мурзаев); тув.
ойкнм Naryn, рус. ойкнм Narym, Naryn, Narym Bulak, Nizhniy Narym,
Verkhniy Narym, афг. ойкнм Narin, Narin Waleh, тадж. ойкнм Naryn,
кит. ойкнм Bag Narin [WdAtl], а така също и хдрнм Нарым
- име на десен приток на р. Иртиш, предполагаемата угрофинска
генетична основа на което (М. Фасмер) и фонетически, и семантически е много
по-далечно от евентуалното, но фонетико-семантически все пак тъждественото, а
и историколингвистически много лесно и убедително обяснимото и доказуемо вболг.
*нарым, определение най-вероятно, въпреки мнението на Г.
Рамстедт, в монголското, но и тюркско словосъчетание *nariŋ gol “тясна
река” и елиптирането, изпускането на което впоследствие от двусъставната
структура до едносъставно название е повече от естествено [вж. Мурзаев 1974,
262-263, срв. Фасм-3, 46; KlmWb, 273]. Така че бълг.
диал. наръм от изр. наръм калпаци, а не
някакво си измислено “tarəm”, очевидно и безспорно е турско по произход
и историко-генетически няма нищо общо с прабългарския език, освен може би
закономерно-типичната за болгарските езици етимологична фонетична промяна n
> m. Тази промяна обаче, поради ограничения брой примери в
съвременния български език – вж. още диал. барем от тур.
bari, сабахлем от sabahleyin, следва да се приеме
като епизодично-атипична, ирегулярна за съвременните български говори и
диалекти, докато възможността за това тя да е наследена именно и единствено
от прабългарския език може да се мисли и допуска поне до момента на
контактолингвистически и историколингвистически коректното и легитимно
доказване на обратното. Що се отнася пък
до малко по-горе въведената в настоящото изложение “древнобългарска дума
таръм” (P. Dobrev), то очевидно и безспорно, нейното лансиране като
лексикален елемент на някакъв си, изобщо несъществуващ, но
патологичновъображаем “древнобългарски език”, пренесен или преминал и в
съвременния български език, е резултат само от много ниска и дори липсваща
общолингвистична култура, с което въпросната особа се нарежда на първо място
сред всички минали и настоящи български историци, опитали се да интерпретират
езикови данни за собствено историографски нужди и цели [вж. Бешевлиев В.
1992, 140-144; БЕР-2, 633; ~*~-3, 151; ГрИБИс-6, 136, срв. Боев 1965, 11;
Златарски 1970, 430; Eren, 113-114,213-214,268-269; Moravcsik 1958, 257;
Schmitt 2003, 13]. Сега вече, при
този произход и при това развитие на всяка една от съставките на хронм алем
със специалното и достатъчно подробно разглеждане и доказване на
собствено тюркския най-общо и болгарския в частност преход n > m, трябва
да кажем, че всъщност и в действителност, от същата основа *alїn, но
вече само волгоболгарско развитие, е и чув. üləm, което
най-напред, в никакъв случай не е “архаична форма” на днболг. алем (L.
Bazin), а безспорно е краен резултат преди всичко от закономерното, а не само
като изключение (А. Щербак) влияние на широко разпространеното в тюркските
езици, много ранно протетично й (М. Рясянен), налице между
впрочем като следствие от по-ранната протеза още и при чув. çăвар
от ағыз/авыз “уста” и от по-късната протеза,
под въздействието на която *a > u > ü, аналогично
пак на чув. jüz'ə “кислый” < *ačyγ,
която комбинаторна промяна обаче на места се осъществява и независимо
от протезата – püvεr “печень” < *baγır,
пÿрнэ “палец” < *пармак, фонетичният вариант елем
е резултатът доказателство за миналото наличие в болгарските езици и
диалекти и за влиянието на въпросната протеза, под действието на която
твърдата гласна се палатализира, а самата протетична сонорна изпада, което
между впрочем се наблюдава и в съвр. тат. äčə пак
от *ačyγ, докато сал. jelхus “один;
одинокий”, по-късен вариант на при jalγus, но така също и
тюркското по произход, съвр. монг. äчĭ от слсч äчĭ
бал букв. “кислый мед”, са свидетелството доказателство за подобно
междинно развитие по принцип в тюркските езици на зв. а след
въпросната сонорна съгласна [вж. Баскаков 1969, 233; Бертагаев 1974, 362;
Рясянен 1955, 74,163-164; Тенишев 1976а, 344,353, срв. Щербак 1970, 146;
Bazin 1974, 658; Tekin 1987, 15-17; ЭСТЯз-а, 126-127,146-147; ЭСЧвЯз,
167,218]. Потвърждението на
основателността и обосноваността на така изведените и формулирани съждения
относно фонетико-морфологичното образуване и развитие на лекс. алем е
с номинативнофункционален характер и то се заключава в неоспоримия факт, че
допълнителният за цялата лунно-слънчева година на Прабългарския календар
тринадесети месец, който всъщност служи за изравняването на разликата от 10
денонощия и 21 часа между Лунната година и Слънчевата година, е назован не с
числителното редно тринадесети, а посредством алем “начален”,
тъй като това име се включва в Календара, 7 пъти за целия 19-годишен цикъл,
само и единствено след дванадесетия месец на съответната циклова година и
преди първия месец на следващата циклова година, като негово
семантико-функционално съответствие е чувашкото “юлъм “бъдещ, в бъдеще”, т.е.
бъдещ като начален” [вж. Москов 1988, 111]. Потвърждение
основателността и обосноваността на така изведеното и разгърнато определяне
по произход и описание на лекс. алем е налице и в
семантикофункционален план, поради това, че неговото значение има за основа и
е по-късно развитие на първично изходната сема “преден”, с което пък
тюркобългарските езици предлагат структурнотипологичен изоморфизъм на
семантично равнище спрямо индоевропейските езици, където авест. fratara,
дринд. prathamas, грц. πρότερος,
рус. первый е прилагателно име със значение
“передний” [вж. Основы иранского языкознания 1979, 194]. След всичко това,
очевидно и безспорно, от някакъв по-подробен коментар или квалификация изобщо
не се нуждае определено произволното, чуждото и лишено дори от
най-елементарна логика и съвсем отдалеченото от езиковата действителност в
синхронен и диахронен план голословно твърдение, че, видите ли, акад. alen
се било променило в alam в санскрит и отговаря на нашия
термин alem [Dobrev P. 2001a], а така също и това, че
завършващите на -ем, -ом имена на месеците, “някак не звучат по
тюркски”, защото тези наставки не са собствено тюркски, а ирански по произход
морфологични елементи [Добрев П. 1991, 123]. Най-общо казано и
най-напред, това пределно повърхностно и напълно лишено от фактологическа
основа, мнение успява да види, да свърже и да обедини в едно, съдържателно
съвсем празно изречение съждение, безкрайно далечното, несвързаното и
необединимото, а не може да види и да свърже толкова близкото,
езиковоприродно наличното и обединимото в неговата естествена среда и условия
във вида на тюркските езици по принцип и на тюркския прабългарски език в
частност и след това вече, добре е да се знае и помни във връзка с много
претенциозното и никак непремереното “някак не звучат по тюркски”, че право
на подобно изказване в науката Лингвистика, а не история, дава единствено и
само способността за познаване и владеене в детайли, включително и на слух,
наред със славянските, иранските, германските, хамито-семитските,
шумеро-акадските и други групи езици, още и преди всичко и на тюркските езици
и то до степен и възможност да се реши и прецени точно кои от тях са
типичните и как именно са звучали те преди 15-20 века, с която нелека задача
не би се заел дори и най-квалифициран езиковед тюрколог примерно с
тридесетгодишен стаж в тази научна област. Но
може би все пак точно тук му е мястото на риторичния въпрос дали на волжските
българи тюрки от VІІ-VІІІ в. тези имена наистина са им звучали по тюркски,
т.е. по тяхному, че тъкмо тези българи, под формата на bįrįm “първи”,
weçįm “трети”, tötem “четвърти”,
bėlim “пети”, wānım “десети”, ги
използуваха дори на надгробните си паметници през ХІІ-ХІV в. [вж. напр.
Хакимзянов 1987, 86,148,154,158; Tekin 1988, 40,170,178,196,201-202], а се и
постараха да ги запазят и да ги предадат и на съвременните си потомци
чувашите? А може би и още – дали тъкмо тези българи станаха и понастоящем са
по-малко българи от нашия доморасъл “лингвоисторик древнобългарист”? Печелим
или губим, когато поставяме нещата точно в този план и ги решаваме именно по
този начин?… В лингвистиката
доста отдавна е широко известно, най-случайно и без всякаква обосновка
лансираното от страна на J. Benzing [1954] мнение за иранския произход на
наставките за образуване на редните числителни имена [389], което виждане е
толкова невероятно и даже абсурдно, че неговите автори на места дори не се и
цитират, а самото то се отбелязва просто “за сведение” [вж. напр. Москов
1988, 101], безспорно и очевидно, за да се знае все пак, че съобразно
правилата на сериозното научно дирене е проверена и не е намерено нищо
съществено и в тази посока. Разбира се, има и
езиковеди тюрколози, които приемат въпросното мнение и се опитват
допълнително да го аргументират и утвърдят, като допускат например, че аф. (ï)mïnĵï
е резултат от прибавянето на тюрк. (ï)нчï към
иранската форма на редните числителни имена, така както той се среща в
говорите на азербайджанския език и при гьоклените, живеещи в Иран, а наред с
това и в талишския език, каквито комбинации от афикси са напълно допустими
[Щербак 1977, 146]. Само че малко
по-нататък, същият автор, очевидно “забравил” току-що представеното виждане,
вече предлага едно коренно различно мнение по въпроса и твърди, че съобразно
“общата тенденция за развитие на редните числителни от глаголни имена, може
да се дойде до извода, че редните числителни имена на -(ă)м
исторически са били глаголни имена,... без да е изключено формите от типа на вiз'ĕм,
тăвадăм да са се развили от формата на -(ă)н”, още
повече, че “за първичността на н в афикса на редните числителни имена
свидетелствуват данните на старочувашкия език” и “ако по-нататъшните
изследвания потвърдят този далеко достигащ извод, то и аф. -мĕш... ще
се окаже в числото на разновидностите на общотюркския афикс за редни
числителни имена -(ï)нчï”. Що се отнася обаче до твърдението
на Й. Бенцинг относно заемането на чувашкия афикс -(ă)м от
иранските езици, то това справедливо е оценено от страна на К. Менгес и други
тюрколози като трудно доказуема хипотеза, въпреки че по принцип, възможността
за проникване на ирански форми в отделни тюркски езици е реална” [150]. При това положение
очевидно всичко във връзка с прабългарския суф. -ем е
достатъчно ясно и определено и нито един от така представените по-частни
моменти или аспекти не се нуждае от какъвто и да е коментар или квалификация,
освен може би забележката, че К. Менгес се е изразил общо взето твърде меко и
деликатно, но условията и хората, с които той работи, позволяват и изискват
точно този маниер на изразяване и поведение, а може би той все пак е знаел
или допускал, че Й. Бенцинг, както ще се види малко по-долу, рано или късно
ще се поправи. Що се отнася обаче до руския тюрколог, то ние просто не
очаквахме от него подобна непоследователност и извъртливост при
аргументацията; повърхностност и непремисленост при подбора на езиковите факти
като пример илюстрация на така предложеното виждане. Ето
така вече много отдавна появилото се, преценено-оценено и незабавно
заглъхнало, случайно “изпуснато” мнение на Й. Бенцинг за “иранския произход
на наставките за образуване на редните числителни имена” в прабългарския
език, сега вече се подхваща от един български псевдоисторик и като се тръгва
от него, се изписват маса страници с неграмотни нелепости, много малка част
от които са и следните: ALTEM (last, back) – the name of the twelfth month
~ Alt – back, lower (Celtic); TUTOM – the second month of the year
~ Tutam – second (Persian); Dutom – second (Pamiro-Dardic); SHEKHTEM
– the sixth month ~ Shekh – six (Pamirian, Dardic); VECHEM –
the fifth month in the calendar ~ Wjuch – five (Dardic); Wjuchem
– fifth [Dobrev P. 2001b]. В действителност,
току-що много добре квалифицираното мнение се основава на прекалено
повърхностното и обобщено-синтетично, но не и аналитично наблюдение върху
частичното съвпадение в рамките на най-новия, съвременния синхронен срез, на
звуковия строеж на съответните наставки в прабългарския език и иранските
езици, в югозападните от които например редните числителни имена се образуват
с помощта на собствено иранския по произход суф. -um с варианти
клперс., тадж. -um, дар., съвр. перс. -om от ир.
*-ama, авест. -əma, поради
което клперс., тадж. dahum “десети”, дар. dahom, съвр.
перс. dähom от ир. *dasama-, но дрперс.
duvitiyam “во второй раз” и този суфикс освен това се и
съчетава със суф. -in от ир. *-aina, при което
се получава напр. клперс. panjumīn, дар. panjomin,
съвр. перс. pänjomîn [Основы иранского
языкознания 1979, 253; ~*~1982, 126]. В
памирския вахански език пък редните числителни имена се образуват с
прибавянето на един от суфиксите -ыng или -ы/-əm, като първият суфикс е
областно ограничен, което за нас означава, че не е типичен за този език и че
не бива да се привлича за историко-генеалогически изводи и заключения, докато
вторият се употребява във всичките му говори и води своето начало от същото ир.
*-ama- - buyəm “втори”, pānżыm
“пети”, ыbəm “осми”
[Пахалина 1977, 50-52, по технически причини използуваният тук при второто
числително име графичен знак за съгласна е заменен със ż и
отговаря на българското буквосъчетание дз]. В
източноиранския осетински език редните числителни имена от първи
до трети се образуват посредством суф. -аг – дыууæ
“две”, но дыккаг “втори”, æртæ
“три”, но æртыккаг “трети”, като при това суф. -аг
води своето начало от дрир. -āka [Абаев-1, 381; ОсРСл,
457-458], т.е. различията тук са непреодолими и несближими, независимо че
осетинците са потомци на средновековните алани, които през Ранното
Средновековие са в най-тесен контакт и взаимодействие с кавказките и
приазовските болгари и дори някои от тях са интегрирани и се вливат в
прабългарската етнолингвистична общност. По принцип, изобщо
немислима според нас е ситуацията, при която даден език, притежаващ
достатъчно развити, всестранно обвързани и утвърдени езикови и в частност
морфологични средства, може и трябва да ги изостави тези средства и да ги
замени с равнофункционалните им единици, взети от друг език, особено когато
става дума за такава силно устойчива и непроницаема лексико-граматична
категория, каквато са числителните имена. Впрочем в лингвистиката отдавна е
много добре и широко известно почти аксиоматичното положение, че
морфологичната структура като цяло е силно устойчива и дори непроницаема
система; морфологичните елементи се заемат последни и много трудно,
доказателство за което е и българският език със заети от турския език,
независимо от изключително благоприятните условия и предпоставки за това,
само една-две наставки – -джия, -лък, и то с твърде ограничена
и стилистически маркирана сфера на приложение. Ето защо и именно
поради това, тук се въздържаме да съотнесем и обясним горепосоченият като
доста различен и особен вахански памирски суф. -ыng като
тюркски по принцип или болгарски в частност по произход, независимо от
пълната му фонетична тъждественост с по-долу възстановените тюркски суфикси
за образуване на редни числителни имена и при това като сме напълно наясно,
че подходящи за заемането му културно-исторически условия в миналото в живота
и на двете етнолингвистични групи безспорно са налице, но така или иначе
крайният резултат и заключение относно една такава вероятност или възможност
може да се експлицира и формулира едва на основата и в рамките на достатъчно
пълно и подробно, индивидуално и самостоятелно сравнително-историческо и
евентуално контактолингвистично изследване и описание на самия суфикс. Всичко това между
впрочем се отнася в не по-малка степен и за названието на първия месец от
согдийско-уйгурския календар, сттюрк. aram, ram, согд. r'm, което
обаче за разлика от праб. алем, както и в останалите
тюркски календари, се употребява в съчетание с тюркското наименование за
месец - aram aj. Произходът му обаче, а от тук и връзката му с праб.
алем, се очертава като не съвсем ясен, особено след като се
вземе предвид струс. арамъ – название на първия месец на
годината от мюсюлманския календар (1357), което пък от своя страна безспорно
е тъждествено на арабското по произход тур. muharrem - първият
месец на мюсюлманската лунна година или пък, също донякъде вероятно – на
неговото определение при harâm “забранен, запретен” от
арабския изафет muharremü'l-harâm “запретеният
мухаррем”, което наименование Месецът си носи, поради това, че през него не
се воюва и дори започнатите войни и битки се спират [ДТС, 50-51,476; СлРЯз-1,
44-45; HBTSz, 876]. Но конкретно, то
си е повече от очевидно, че между прабългарския и иранския суфикс в неговата
основна и безспорно иранска по произход форма, само на етапа на тяхното
съвременно състояние и развитие, разликата между тях никак не е малка, докато
на нивото и на етапа на тяхното най-старо или древно развитие, не разликата
между тях е огромна, ами в действителност и практически между тях не може и
не бива да се прави изобщо никаква съпоставка, да не говорим за търсенето или
постулирането на каквато и да е историко-генетична общност и единство, което
проличава и дори изпъква още по-ясно и определено, когато се проследят и
разкрият най-ранното, древното състояние на болгарския суфикс за образуване
на редни числителни имена, което, разбира се, във всички случаи може и трябва
да се направи единствено и само в рамките и с оглед на тюркските езици. В
действителност суф. -ем от имената на месеците в Прабългарския
календар си е собствено свой, домашен за тюркските езици по принцип и за
болгарските езици и диалекти в частност морфологичен елемент, който по вид и
характер е афикс за събирателна множественост с функцията да обозначава реда,
порядъка и последователността на предметите и който е запазен в диалектите на
чувашкия, татарския, азербайджанския, турския и тюркменския езици и което е
особено важното и съществено за случая - засвидетелствуван е като -ịm,
-ịnc, -ịnci от bẹlim, bẹlinc, bẹlịnci
“beşinci” в средновековните арабографични надгробни надписи на
волжскоболгарски език (Т. Текин); като -инг в средновековните
рунически надписи на волжско-, кавказско- и кубаноболгарски език (С.
Байчоров), а така също и в старотюркските рунически паметници от началото на
VІІІ в. като äkin sü “второе войско”
(Сравнительно-историческая грамматика) и на последно, но не по-малко важно
място, петрифицирано, замръзнало и в тур. сщи ikindi “времето
около 4-5 ч. следобед”, заето в българския език като сщи икиндия, което
обаче в старотюркските езици е икинти. Именно
този, дунавскоболгарски суф. -ем има своята си основа и начало
най-напред в болгарския праезик от времето около началото на І хил. пр.н.е.,
когато болгарите на територията на днешна Монголия са заедно и в най-близко
съседство с останалите два дяла от българската етнолингвистична общност –
авари и хазари, а в по-далечно - с други тюрки, монголи, тунгузо-манджури,
източни иранци, китайци и др., за който болгарски праезик, на основата и с
оглед на съвр. чув. диал. višen “третий”, срвек. weçịm
от тюрк. *üčïŋ, книж.
ан, каз. ен “ширина” от *еŋ; на
тат. таŋ “заря” от *таŋ; на чув.
ум “впереди, перед; грудь; нагрудная часть одежды”, тур. ön
“предна част, предница; пред” от *öŋ, сега и
тук се възстановява *-iŋ, където съгласният зв. ŋ
е друг, напълно самостоятелен и съвсем отделен от зв. n фонетичен
елемент (М. Рясянен). А
за тюркския праезик от времето преди началото на ІІІ хил. пр.н.е., когато
прототюрките са в областта на север от Алтай, Саяните и Байкал, където те са
в съседство и заедно с угрофини, иранци, монголи и тунгузо-манджури, на
основата и с оглед на съответствията му в останалите тюркски езици като тур.
уеn- побеждававам”, хак. чiŋ, от *çäŋ-,
хазыŋ, “береза”, якут. χатуŋ “сщ.”,
тур. kayın “бук”, сега и тук се възстановява
формата *-ïŋ [вж. и срв. Байчоров 1989, 71; Баскаков
1969, 233-236; Бëтлингк 1989, 286-287; Грамматика хакаского языка 1975,
37; Левитская 1976, 47-49; Мухаммедова 1973, 18-43; Рассадин 1978, 121-122;
Рясянен 1955, 141,169; Сравнительно-историческая грамматика 1988,
170-171,184; Щербак 1970, 170; Юсупов 1960, 71,73; Pritsak 1955, 45-46; Tekin
1988, 40,196; ЭСТЯз-а, 352,532-534; ~*~-в, 255-256; ЭСЧвЯз, 241]. Развитието
на суф. *-ïŋ, на етапа на последното звено от тази
огромна по продължителност генетико-историческа верига след началната точка
на неговия произход, като преход към -ем, най-вероятно започва
по време и в рамките на болгарските езици от епохата на тяхната миграция през
Средна Азия и Кавказ (ІІ-VІ в.), свидетелство и доказателство за което е и
това, че по него време той има формата -инг [Байчоров 1989,
71]. В
някои други тюркски езици и на първо място в болгарските, един от които е и
чувашкият, представен от неговия средновековен предшественик волгоболгарския
език, суфиксът още много рано се е превърнал в -им, напр. bėlim
“пети”, докато в самия чувашки език тази промяна протича не само след
закръглени гласни, но и след предни и задни незакръглени гласни - тарăн
< тäрiŋ [вж. и срв. Рясянен 1955, 118,172-173; Щербак
1970, 170,174]. Впрочем,
докато говорим за тази етимологична фонетична промяна в тюркските езици с
особен поглед към българските по принцип и болгарските в частност езици, в
никакъв случай не бива да пропускаме, без да отдадем напълно заслуженото
внимание на един от многобройните куриози, с които изобилствуват писанията на
“първооткривателя на памироиранския древнобългарския език”, според когото
накратко “до чувашката дума “верем” (дълъг)” много близко стои
протоиндийската дума “перан”, като “и в двете най-стари цивилизации в Близкия
Изток се срещат думи, които напомнят “верени” [Добрев П. 1991, 120]. Въздържайки
се засега с голям труд от пълно и всестранно изчистване и изхвърляне на целия
този псевдолингвистичен буламач, само ще забележим, че чувашката дума не
“верем” (дълъг)”, а единствено и само вăрăм “длинный”
си е собствено тюркска по произход, вид и характер лексема или по-точно
глоса, която си има своите застъпници или още изоглоси във всички останали
тюркски езици с напълно закономерните и редовни съответствия з-р, н-м, сред
които например е и тур. uzun [вж. напр. Щербак 1970, 170;
ЭСТЯз-а, 570-572], така че в частност въпросната чувашка дума няма нищо общо
с останалите две думи, а в по-общ план, няма също така и абсолютно никакви
причини и тя да се намесва в абсурдно-парадоксалното обяснение на хронм верени,
като при това в никакъв случай не бива да се подминава и
премълчаването тук на името на Г. Фехер, който изглежда пръв съотнася хронм
верени с това чувашко прилагателно име [вж. Танев 1995,
14], което ще рече, че “първооткривателят на памироиранския древнобългарския
език” изобщо не страда от скрупули, когато преписва от други автори, без
обаче да ги цитира. По
време и след заемането му в славянския български език, като съставно-неделима
част от имената на месеците в Прабългарския календар, подобно на последната
гласна от корем, това -им се е превърнало в -əm, а впоследствие и в -ем,
без да е изключено, разбира се, последният преход да се е осъществил
още преди заемането, в самия прабългарски език, което не изглежда никак
невероятно, като се има предвид, че той се наблюдава спорадично, наистина в
чувствително по-късния волжскоболгарски език от ХІІІ-ХІV в., като например
при jeget, tötem, а така също и в съвременните
къпчашкоболгарски башкирски и татарски езици [вж. Хакимзянов 1987,
74,148,158]. Именно
след заемането на прабългарската дума в славянобългарския език се осъществява
и наблюдаваният при някои от числителните имена преход -əm >
-оm – алтом, тутом, което си е чисто и единствено славянобългарски
преход, защото той се наблюдава не само в старобългарския език, но така също
и в съвременните родопски български говори, а така също и в някои близки до
тях балканотурски, а може би и балканотюркски говори. И
все пак, окончателното крайно заключение по въпроса може да се формулира едва
след привличането и анализа и на други прабългарски вътрешноинтегративни
заемки в българския език като дболг. чигот например [вж.
и срв. Pritsak 1955, 45], без, разбира се, при това да се подминава, в
случай, че наистина такова съществува, и тал. alein, което в
тази си форма и значение може да бъде заемка и от някой от по-късните спрямо
българските, къпчашки езици, но ако все пак и въпреки всичко тя идва от
кавказоболгарски език, то крайната съгл. n само потвърждава
гореприведеното наблюдение за все още запазения в кавказските болгарски езици
общотюркски краен съгласен звук. Между
впрочем, така изписаните тук две гласни надали се произнасят толкова отделно-откъснато,
поради което в случая трябва да се мисли по-скоро за дифт. -eй-, появил
се едва след момента на заемането и преминаването на тюркската дума в този
ирански език. Ето защо тал. alein в никакъв случай не може и не
трябва да се привежда в качеството на аргумент под формата на лингвистически
нищо неозначаващото Closest analogies “най-близка аналогия”, за
миналото съществуване на някакъв си “памироирански древнобългарски език”
[Dobrev P. 2001b]. Все
пак точно по този въпрос, много любопитно и дори определено куриозно е, че
десетина години преди това, в противовес на току-що съчиненото, праб. алем
се приема за наподобяващо календарния термин от езика на населението
около гр. Балх, “олам” (първи), с което фактически за иранско съответствие на
прабългарската дума се представя, както ще бъде обосновано и доказано по-долу
(§ 40), една много по-късна и именно поради това, изобщо невъзможна с оглед
на “древнобългарите” арабска заемка в иранските езици. Но
след като “се запознал с говорите и езиците на памирските народи”,
“прабългарското числително “елем” (първи)” се отъждествява вече от страна на
същия “специалист древнобългарист”, с “неясната и преиначена от преписвача
дума “елма” от “преписите на добре известния книжовен паметник Рилски
дамаскин”, който преписвач, разбира се не може да знае памирските езици,
колкото въпросния автор, и затова “изцяло е объркал текста”, като
същевременно се съотнася директно с уж намиращата се в неясно кои
“протоиндийски надписи” “дума “ал”, която, като “праобраз” на нзв алем,
означава “върховен”, “начален”, и “по смисъл е еднаква с
прабългарското понятие “алем” – първи, начален месец от годината”, а
по-нататък следват шумеро-акадите, асиро-вавилонците и баските едновременно
[Добрев П. 1991, 56,98,121], така че засега по-добре без коментар. След
всичко това, очевидно и безспорно, по езикова принадлежност и произход,
място, функция и статут, структура, вид и характер суф. -ем се
явява единствено и само тюркски езиков компонент и по-точно едно от няколкото
налични и използувани в тюркските езици морфологични средства за образуване
на редни числителни имена, именно поради което не може да бъде нищо друго
освен плод на пределно тюрколингвистично невежество, прекалено категоричното
и самомнително твърдение, че, видите ли, “...в тюркските езици числителните
редни имена се образуват с помощта на суфикса “инчи”..., който стои доста
по-далеч както от прабългарските, така и от шумерските образци” [Добрев П.
1991, 171]. Най-напред
и по принцип в един по-друг, морално-етичен план, на нас като езиковед
ориенталист ни изглежда, казано най-меко, много странно, лице без специално
лингвистично образование да се опитва дори и да говори за “шумерски образци”
и то без да посочва източник и самите образци или поне да цитира езиковед
специалист в тази област; без да е в състояние да им направи
сравнително-исторически анализ, който да докаже общата и за шумерските, и за
прабългарските “образци” генетична основа, каквато обаче никога не е имало,
защото, както му го казаха направо в очите и чуждите езиковеди, “some
sumero-accadian "alejn" (first, initial), assyro-babylonian
"ejlul" (ejl-ul, first month)”, към което пък ние добавяме и тур.
Eylül - септември, дали и то не е от “древнобългарския език”
(???), но все пак очевидно и безспорно, няма никаква връзка между праб. алем
и тази шумеро-акадска или асиро-вавилонска лексема. Абсолютно
никаква връзка не съществува също така и между праб. алем и
арабското по произход пам. olam, от "Nauruz-i-olam" в
следния много показателен за пределната лингвистична неграмотност на този, за
когото се отнася, пасаж: …about this "alem" (first) you had some
doubts. Dobrev has: "The "pamirian" "alem" (alam,
olam) and "tvirem" (tijorem, tiram, diverem) denoted the beginning
and the end of the harvest, correspondingly. Z. Lenz in "Zeitrechnung im
Nuristan. Berlin, 1938, had that the "pamirians" (I wonder whether
he means the nuristani) celebrated the New year twice - as
"Nauruz-i-olam" (initial New Year) and, the second festival -
"Nauruz-i-tiramokh" (literally "New year in the month of the
end of the harvest", i.e. Autumn New Year.) [Discussions in sci.lang
1999]. И
точно във връзка с това арабско по произход пам. olam, ето ви
една много хубава извадка от въпросната “общопланетарна” Дискусия, особено
показателна за безизходицата, до която са докарани чуждите езиковеди, иначе
позапознати с източните езици, не може да не им се признае: I don't know what
is meant by these words. if it really means "first" it is not
common in iranian. it could be a combined arabic – iranian awwal-am as in
talysh (which adds the turkic -inci as well!). modern persian prefers awwal
(a"vva"l) to the native word. it cold also be an archaic loan from
turkic. or even arabic `a:lam (world, i.e. standard)... “Браво,
браво!”, възкликваме ние на френско-български или пък “Евалла, Евалла!” на
турско-български за тези момчета, защото те дори и тогава, когато много добре
знаят, намират сили да кажат, че не са сигурни или не знаят, докато
Нашенецът, който никога нищо не знае, винаги казва, че всичко знае:
“...second festival - "Nauruz-i-tiramokh" (literally "New year
in the ti:r ma:h (with -h, it might be a transcription error on the part of
dobrev as he does not distinguish -h and -x in new persian ti:r means arrow,
ma:h means moon or month; I don't know if this is the correct etymology for
ti:r which is avestan ti*sh*tryehe). soghdian and xwarezmian had the new year
in the beginning of summer (as in nuristan) and this did in fact coincide
with the persian (4th) month of ti^r...” А
и след като по-горе вече си изяснихме всичко без остатък около прабългарския
суф. -ем, никак няма да е излишно да видим какво чуждите
езиковеди знаят по въпроса и как те преценяват псевдолингвистичните напъни на
Нашенеца: “...what about the sumerian "ellimu" (first) or
"tamtamma" (four (people?))? What is the origin of these iranian
ordinal suffixes -m, etc. and the similar to them danube bulgar -em, -om
("vechem", "tutom") and volga bulgar/chuvash -im, -em
("veshim, "pilem")? As you said the common turkic ordinal
suffix is quite different - -inchi. Dobrev mentions that L. Benzing (1959)
already proposed that "the bulgar suffixes are from the persian
-um" but there is some confusion because later he introduces some
paleoasiatic and samojed ordinal suffixes -imdi, -emesh and says that
"the chuvash ordinal suffix -mesh is identical with the paleoasiatic
-mesh used by the Enisey ostjaks to form ordinals". Also he found some
basque "elen" (first month), "hiren" (third month)...” Но
ето го и Нашенецът, заловен на местопрестъплението и уличен във фалшификация
с цел измама, което той си го практикува при всеки удобен случай - дали ще се
стъписа или поне малко поумири или и той, като онзи, на когото му плюли по
сурáтя, ще каже “Божа росица”, в което всъщност не може да има никакво
съмнение: talysh has evvelminci (! arabic + iranian and turkic suffixes)
turkish "alIn" (forehead) was also attributed to talysh by dobrev,
although not listed in his dictionary. these words are not found in the
dictionaries. al, ala:n seems to be a noun of place. sanskrit alam is given
as "enough", "equal to", "high" I don't find
shown to be found for iranian. И
накрая засега, пак в същия морално-етичен план, бидейки все пак българи,
трябва да кажем, че е много обидно за нас българите, някой неграмотно-нагъл и
безсрамен тип измежду нас, заради корист собствена и благо свое, да довежда
до изумление и бяс чуждите езиковеди, които, “горките добродушни наивници”,
разбира се, не четат Ал. Константинов и не могат да знаят, че Бай Ганю си е
чисто и просто, единствено български патент, след като вземат всичко толкова
насериозно и след като дълго и напразно се мъчат да разплетат обърканите
конци на нашенеца, най-после, разбира се, за наша сметка, изкрещяват вбесени
на своя си, благовъзпитан език, забравяйки дори и родния си правопис: “I am a
little bit confused by the various theories of Dobrev, but he argues his
elem, alem, altem, enielem are in fact confusing, his assignemnts are
variously 10, 1, 12 or "last:, 11, that 22.12, Ignazhden, Edinak - the
New year day in the bulg. folklore,…” [Discussions in sci.lang 1999]. Тъкмо
тази реакция и предшествуващата я квалификация са повече от предизвикани,
уместни и заслужени, особено когато се има предвид, че изобщо необоснованите
и недоказани резултати от псевдонаучния стил и метод на “научно” дирене и
изложение на Нашенеца, вече се превърнаха и в причина, стимул и благоприятна
почва за избуяването напоследък на голям брой български “лингвистически силно
ерудирани, млади научни таланти”, но по-точно и по-кратко, негови
епигоно-адепти, които не само че не пропускат да отбележат и подчертаят
големите приноси и най-вече приоритетите на Петър Добрев, който е “открил”,
неизвестното само на тях, но иначе много добре известното на всички грамотни
и четящи люде по Европа и Азия и то поне от Х в. насам, “название булгар
- вид конски юфт” или пък “чудесното попадение”, че “в най-древните
индоевропейски езици от типа на санскрит в Азия или в старокелтския в Европа
вместо Л се е утвърдил звук, среден между Л и Р”, което “попадение” те,
разбира се, обещават и да доразвият. Неговите
епигоно-адепти, забравили или по-точно никога ненаучили, че съществува
сравнително-историческо езикознание, нехайно-безгрижно препускат през
всичките световни езици, не толкова “хоризонтално”, в най-новия синхронен
срез, колкото в необозримата дълбочина на ностратическата фантастика и щом
зърнат два-три, донякъде подобни един на друг звука, бързат да изкрещят
“Еврика!”, без изобщо да имат някаква представа какво точно съдържа, но още
по-важното – какво може да даде на прабългаристиката тази мъглява бездна и
без да се досещат, че всичко в действителност е съвсем на повърхността, току
под носа им, но те са слепи и глухи за цялото това богатство. Така,
думи и имена, които изобщо нямат каквато и да е историко-генетическа връзка
се оказват “паралели”, т.е. взаимни съответствия на “древнобългарска” езикова
почва, какъвто е случаят с чисто и безспорно тюркското по произход мли Лабас
(§ 51) – нехристиянското име на цар Симеон Велики, и мли Лабашер - правнукът
на шумерския цар Гилгамеш. Ето
защо “Друга прелюбопитна подробност, че досега са открити около 60
древнобългарски (и съвременни български) думи, които имат паралели в
еламския, шумерския, асирийския и еврейския езици”, една от които е и лекс. алем,
за близкоизточен лексикален паралел на която се предлага акад. еллиму [Голийски
2003, 332,346,354,408], за което от цялото изложение до тук, да се надяваме,
и за най-невъзприемчивия и силно предубедения стана напълно ясно, че нещата
не са точно такива, но нека вече и все пак да се задоволим с така
предложените оценки и квалификации, въпреки че всичко това заслужава много
повече. Специално
по отношение на редните числителни имена в тюркските езици, добре е да се
знае още и това, че, както проличава също така достатъчно ясно от
по-внимателното проследяване морфологичната структура на гореприведените
числителни имена, в тези езици съществуват и други форми средство за тяхното
образуване, пълното изброяване и посочване на които сега и тук нито е
възможно, нито пък е необходимо, но все пак непременно трябва да се отбележи,
че тъкмо това -ин-чи от останалите, небългарските тюркски
езици, е двусъставно и в качеството на своя неделима част съдържа и носи в
себе си и онзи, по-горе вече достатъчно подробно и многостранно представен
пратюркски суф. *-ïŋ, от който впоследствие възникват
и се развиват и генетико-исторически, и структурнотипологически вече
разгледаните и описани форми и разновидности на суфикса в болгарските езици и
диалекти. А
и в края на краищата, доколкото и щом като българските езици най-общо и
болгарските езици и диалекти по-специално, са сравнително обособен, самостоен
и самостоятелен клон от тюркското езиково семейство, не само напълно
нормално, но дори и абсолютно задължително е те, наред и на основата на
наследения от общия тюркски праезик лексико-граматичен фонд, да “генерират” и
развият и нови, минимално, частично или в голяма степен тъждествени, но дори
и фонетико-семантически напълно несъвпадащи и различни компоненти на същия този
фонд, от което обаче в никакъв случай не може да се прави особено
неправомерният и дълбоко погрешният и необоснован извод за някаква си
непринадлежност и несъвпадение в генеалого-исторически смисъл на
прабългарския език с тюркските езици. |