|
ПРАБЪЛГАРСКОТО ХАНСКО ИМЕ ÀÂÈÒÎÕÎËÚ Етническата принадлежност на
прабългарите е един от основните и доста сложните, дори комплицирани проблеми
в тяхната история, окончателното и задоволително разрешаване на който може да
хвърли светлина и да даде допълнителен тласък в редица посоки на множество
по-общи или по-частни въпроси от свързаната с тях проблематика, включително и
върху най-ранните периоди и етапи от етногенезиса на прабългарските племена и
народи. Сред не толкова многото на брой
и не особено разнообразните по вид и характер изворови данни и податки за
по-ранните периоди от историята на прабългарите или още болгарите, безспорно
изключително важна, а може би и първостепенна роля и значение за българската
историография изобщо и за нейния средновековен дял прабългаристиката
конкретно, имат лингвистико-ономастичните данни под формата на имена на лица,
родове, племена, народи, страни, селища, места, периоди от време; на думи,
титли, наименования на конкретни предмети, числа, отделни изрази или цели
изречения и дори текстове, съставени на прабългарски език. В тази връзка особен интерес
представлява известното от Именника на българските ханове мли Авитохол,
с коeто започва и самият Именник: Àâèòîõîëú æèòú ëhòú Ò. ðîäú eìq Äqëî, à ëhòú eìq äèëîìú òâèðeìú - Авитохол
живя години триста, родът негов е Дуло, а годината му е Змия, Девети месец. Носителят на това име се приема за реална историческа личност и по-конкретно за тъждествен на Атила, като самото име Авитохол се допуска да е видоизменена сред прабългарите форма на името на Атила и поместването му в Именника е продиктувано от някакъв спомен при тях за времето, когато те са подчинени на хуните, без обаче да се изключва възможността Авитохол да е равно на Батаол; счита се още за име на някой прабългарски хан, но така също и за митологическа личност, митологизиран герой или само митологема [Бешевлиев 1984, 64; Бурмов 1968, 31,54; Златарски 1970, 80,450-458; Москов 1988, 144-175; Степанов 1999, 54-64; ~*~2000, 60-76; Съсълов 2000, 358; Шанговъ-1 1923, 99,112]. Независимо от това, мли Авитохол
заема важно място в рамките на стратификацията на българската антропонимия и
се разполага съвсем в нейната основа и начало, поради което, в аспекта на
етноисторическата значимост и стойност на собствените имена, никак не е
лишено от основание и стародавното предположение за евентуалното наличие в
него на солидни податки за етническата история на прабългарите и в частност
за тяхната етническа принадлежност. Това пък от своя страна като
цяло провокира и поддържа непрекъснато буден и специалния интерес към Името в
прабългаристиката, като по-конкретно тук се разчита в голяма степен,
произходът, видът и характерът на лексикосемантичната и граматичната му
структура да хвърлят обилна светлина и да допринесат най-после за
разрешаването на редица, отдавна натрупани в тази област проблеми,
несъвпадения и противоречия. Именно поради това, като
най-нов опит в тази насока и на основата и в светлината на отдавна и широко
известната и в българската медиевистика с началното си “третиране и
експлоатиране” в историографията още от V в. насам и по-точно, от времето на
Приск (448) и Йордан, прочута легенда за сърната, изградена върху и
експлицираща прастария индоевропейски култ към елена под формата на “толкова
много повтаряната приказка за сърната, която била превела хуните на запад от
Меотида” [Съсълов 2000, 336], откриването и въвеждането на която легенда в
научно обращение понастоящем и на места, кой-знае защо, се приписва на
последния, който се е запознал с нея [вж. и срв. Степанов 2000, 62-70], сега
вече се разработва, обработва-дообработва, възприема, утвърждава, лансира,
публикува, разпространява и популяризира и поредната, но за съжаление и
очевидно-определено не толкова неграмотната и крайно несполучлива, колкото
манипулативно фалшифицираната етимология на мли Авитохол, според
която то се състои от вахн. ави “сърна, кошута” и тохол, но
и тофл (Sic!?) “дете”, а и в обратен порядък – тофл/тохол
“дете” (П. Добрев, цит. по-долу), като в памирския вахански език awu,
ahu, ohu “сърна, газела”, tеfl най-напред, но след това
пък
и tθfl “дете, детенце” (Цв. Степанов), следователно “син
на сърната”, допълнително развито и обогатено после като “дете (или син) на сърната”, още и
“потомък на сърната”, чак докато се стига най-накрая и до “князът, отхранен
от сърна” (Цв. Степанов). На основата и по силата на
всичко това, вече може и трябва да се счита и приеме за открито, обосновано и
доказано, че Авитохол е родоначалникът на българите и първият български княз;
край планината Имеон, т.е. Памир, е прародината на древните българи; още през
Наистина и по принцип, не само
и единствено на нивото и етапа на историографията по-общо и на
прабългаристиката в частност, по този начин и път се стига съвсем лесно и
гладко до не особено много на брой, но очевидно и безспорно с
“фундаментално-революционно значение” изводи и заключения следствие или
по-точно – изграждани и надстроявани върху така разработената и лансирана
“етимология” на мли Авитохол. Доколкото по-горе не се цитират
и не се посочва източник за ваханските форми ави и тохол,
а само се декларира тяхното наличие във ваханския език и то с ранга и
качеството на “неочаквана памирска находка” от една страна (П. Добрев), а от
друга страна пък се привеждат, според друго проучване на ваханския език, awu,
ahu, ohu и tеfl, tθfl (Цв.Степанов), които между
впрочем не открихме в предното по време, но също доста пълно и подробно
описание на този език [Пахалина 1975], то ние сме принудени да приемем
първите две думи по-скоро за последица от много силната амбиция и намерение
на създателя на въпросната “етимология” (П. Добрев), с цената на всичко, дори
и на една очевидно-преднамерено манипулативна фалшификация, да постигне и
реализира предпоставения търсен и нужен резултат. Всичките тези обобщения и заключения имат за начало и тръгват по-специално от гореприведените две думи, едната от които е вахн. нарси tifl, в съществуването и наличието на което в този език не може да има никакво съмнение, доколкото единият от авторите ползува и цитира, макар и не особено прецизно, тъкмо съществените за случая форми от съответния, добре познат ни източник, където ahú, awú, ohú “серна; газель” и tifl, təfl “ребенок, дитя” [Грюнберг, Стеблин-Каменский 1976, 293,405,473,477]. И все пак,
сред всичко това, тук не е взета предвид и не е отчетена изключително важната и съществена за случая
“подробност” в лицето на добре известния в иранското и тюркското езикознание
неоспорим факт, че самата дума tifl във ваханския език може да
бъде единствено и само арабска по произход, което автоматически и неизбежно
лишава от фактологическа база изградените върху нея изводи и заключения,
“теории и концепции”. И наистина tifl е
очевидно и безспорно арабска по произход дума заемка в този език и тя има за
основа пак собствено и чисто, повече от сигурно, ар. ﻃﻔﻞ [тифл] “грудной ребенок; дитя” [АрРСл-2, 604], откъдето
например е заета и в географски по-близкия, също иранския кюрдски език като tifal
“ребенок, дитя” [КРСл, 759], както и в персийския език като ﻃﻔﻞ [тэфл] [РПСл, 194], но още и в много по-близкия и дори
съседен на ваханския, ишкашимски език под формата на метатезираното telf
“child” [СлИшЯз, 240], но и в пуштунския език - ﻃﻔﻞ [тифл] [ПшРСл, 581]. Всички тези езици обаче са
могли да “получат и имат” въпросната арабска дума ни по-рано, ни по-късно,
едва след началото на VІІ в., т.е. безкрайно дълго и много след времето на
Авитохол, което пък от своя страна е най-доброто и
неопровержимо свидетелство и доказателство, че това име в никакъв случай и
изобщо не възниква и не се образува на основата на горните две памироирански
думи. За нас е пределно и достатъчно ясно още и това, че мли Авитохол изобщо не може да възниква и да се образува на основата на горните две думи, не защото например, ако това наистина е иранска сложна дума със значение “син на сърната”, то съставката ави- в структурата на евентуално образуваното на тази основа сложно двусъставно име по принцип следва да заема не първото, а второто място, т.е. нещо като *тохол-ави, какъвто е нормалният и по-често срещан словоред, произтичащ от структурно-типологическите закономерности и специфични особености на иранския синтаксис, където този тип сложносъставни думи в повечето случаи възникват и се образуват посредством добре известния персийски изафет - *тохол-и ави, въпреки че никак не е невъзможно Името да се образува и от иранско апозитивно субстантивно-субстантивно словосъчетание, определението на което, само обаче като изключение, може да е в препозиция, както е например при вече сложносъставната дума baγpuhr “сын бога” [Основы иранского языкознания 1981, 199], букв. “бог-син”, но тогава пък по правило, специално за ваханския език, определението съществително трябва да бъде в множествено число или родителен падеж – potšo pətr “сын царя” [Грюнберг, Стеблин-Каменский 1976, 659], букв. “на царя синът”, подобно на согд. βaγē rēž, “любовь бога”, т.е. “на бога любовта” [Основы иранского языкознания 1981, 387]; не и защото сегашният звуков строеж на въпросните две думи ahú, awú, ohú и tifl, təfl е твърде различен и дори далечен от строежа на така сегментираните съставки на Името ави- и -тохол, а и той надали може да е същият и по времето на Авитохол или пък че по това време, през ІІ в., в никакъв случай не съществува вахански език, за да се вземат от него необходимите две думи, а само неясно кой точно и какъв източноирански диалект от бактрийски или согдийски тип [Грюнберг 1980, 168; Основы иранского языкознания 1981, 314-317,347-350], но единствено и само защото и поради много простата и изцяло прозрачна причина и условие, че пак по същото време, тъкмо в този тъмен и неясен източноирански диалект все още и в никакъв случай няма и не може да има дори и една-единствена и то тъкмо тази, за всеобща радост на много силно и дори кръвно заинтересовани български историци псевдопрабългаристи, толкова съдбовно-решаваща и даже и фатална дума, заради много добре и всеобщо известния, също и безспорния и изобщо неоспорим научен факт, че в памирските ирански езици арабските думи започват да се пренасят и да се заемат едва със и след арабските походи и завоевания на изток, които обаче започват не преди Авитохол, за да осигурят езиковия материал за образуване тъкмо на неговото име, а единствено и само през средата-края на VІІ в. По-конкретно, арабите навлизат
в Бактрия през 653- Арабските походи и завоевания
на изток са началото на многопосочна мащабна арабизация не само на
памирските, но и на всички ирански народи в областта на езика, религията,
материалната и духовната култура, която арабизация с течение на времето се
превръща в обикновено явление и бележи своя връх чак през ІХ-Х в. Тъкмо през тази епоха,
тукашните ирански езици биват изместени и заместени от арабския език в
официално-деловата и научно-художествената сфера на културно-политическия
обществен живот на местните ирански народи и племена; стига се до упадък на
средноперсийската – пехлевийска и манихейска писменост; основен официален,
писмен и литературен език на цялата територия на Иран, Афганистан и Средна
Азия става арабският, който от своя страна се превръща в главен и основен
източник за попълване и обогатяване на лексиката и терминологията на
заварените ирански езици. Този първи етап на пряко
арабско езиково влияние върху иранските езици е последван по-късно от
сравнително по-продължителен период на косвено влияние и въздействие, по
време на който в памирските и останалите ирански езици, от вече в достатъчна
степен арабизирания персийски език преминава още изключително голям брой
арабски думи, така че понастоящем лексиката от арабски произход представлява
огромна част от речниковия фонд на всички, с изключение само на осетинския,
новоирански езици (И. Оранский) и тук тя е с най-голям относителен дял сред
всички заети от останалите съседни или не, териториално-темпорално по-близки
или по-далечни езици, лексикални елементи [вж. Беляев 1970, 149-151;
Габриелян 1989, 83; Колесников 1982, 166,220-223; Оранский 1979, 72; Основы
иранского языкознания 1979, 44; ~*~1982, 5; Рубинчик 1976, 199; History of Civilizations-4.1 1998, 23-25]. В действителност, обяснението и
определянето произхода на мли Авитохол се очертава като напълно
възможно, сигурно и перспективно; максимално задоволително,
пълно-последователно и обектноадекватно единствено и само на основата и в
рамките на миналите и съвременни тюркски езици, именно с оглед на които са и
правени, наистина доста отдавна, частично или донякъде успешни опити, един от
които е и този на Й. Микола, според когото, по реда, възприет и предложен от
проф. М. Москов [1988], Името води началото си от сттюрк. апът “баща”,
което се съдържа и в старотюркския израз шад-апът и което от
една страна се развива в Яфет от Яфет оглани =
син на Яфет, а от друга страна пък в тбълг. Авит, така
че Авитохол от Именника и Яфет-оглани “син на прадядото” от старата тюркска
легенда имат не само общи имена, но и еднакво висока възраст [150]; сложното
лично име Авитохол носи значението “син на дедите” [152];
“Авитохол (синът на дедите) като представител на предварително изчислен
период съществува през вековете, във времето Основното и главното, което
прави тази етимология само частично успешна, но въпреки това напълно
неприемлива като цялостно и достатъчно завършено обяснение на произхода на
Името, е това, че в действителност, в миналите и сегашни тюркски езици няма
дума апът със значение “баща”, което неясно как по-сетне се
заменя от значенията “дядо; прадядо; деди, прадеди”; думата може и да се
наблюдава в израза шад-апът, но този израз пък не е собствено
тюркски по произход, а и вмъкнат и представен по такъв начин, той е и
лексико-граматически необяснен, така че няма основание да се поставя в
основата и началото на етимологията, като му се приписва значение, каквото
той реално не притежава, защото ако старотюркският израз шад-апът
съдържа апът с предполагаемо, но необосновано и недоказано
значение “баща” или пък “деди”, то никак не е ясно и изобщо не е посочено от
какъв точно вид е граматичната структура на целия израз, като същевременно не
се конкретизира и върху кое по-точно от многото значения, които се постулират
в процеса на доказването тъждествеността на Авитохол и Атила, в края на
краищата се изгражда и неговата комплексно-цялостна и резултативна,
лексико-граматична семантика. Всъщност в тюркските езици,
освен арабското по произход aba “прародител; предци” [ДТС, 1], има още и aba < *appa, също и awaga “баща; вуйчо; дядо; прадядо;
предци”, които две думи обаче нямат форма апът и тогава
имплицитно се възприема мн.ч. -it, което обаче, според нас, е само теоретически възможно,
защото не е собствено тюркски, а монголски по произход граматичен инвентар
[вж. Gabain 1950, 85], а и при това положение, определението, зависим член на
словосъчетанието генетична основа на Името, се оказва форма за множествено
число, което надали е достатъчно подходящо и удобно за образуването на
собствено име. Ето защо, намиращото се на
първо място в Именника на българските ханове мли Авитохол
напълно определено, дори категорично и безспорно, а за езиковеда тюрколог,
който при това обикновено има поглед и върху темпорално-локално и
структурнотипологически по-близките или по-далечни групи източни езици и на
първо място върху иранските и арабския език, даже и очевидно, възниква и се
образува в “недрата и лоното” на късноантичните и ранносредновековни
български, но по-добре да се снеме полисемията и тогава, на тюркобългарските
езици на авари, хазари и болгари, прабългари и още по-конкретно, в средата и
на основата на прабългарските, но терминологически по-точно и още по-ясно, на
болгарските езици. Именно и само в тези езици,
достатъчно добре известни и познати от Античността насам; разпространени и
простиращи се върху огромната и необятна територия от Байкал, Саяните и Алтай
до Балканите и Унгария, по принцип и в частност, несъмнено са налице семантически и
фонетико-граматически изключително подходящи за образуването тъкмо на личното
име на един хан, лексеми апелативи в лицето най-напред на фонетически напълно
или почти тъждествената на началната част на Името, а по силата на всичко
предложено и изложено по-нататък, очевидно и безспорно много старата,
древната иранска заемка в българските езици, лекс. *абит, с нейното по-късно и по-следващо развитие болг. *авит и с нейния, арабски по произход почти пълен омоним
в останалите тюркски езици 'abid “поклоняющийся богу; набожный”, тур. âbid от ар. ﻋﺄﺑﺪ ['ābid] “поклоняющийся;
служитель; поклонник”, действително причастие от кор. ﻋﺒﺪ ['abadа] “служить; поклоняться” [АрРСЛ-1, 628-629; ДТС, 2;
HBTSz, 11]. Лексемите *абит
и *авит сега и тук, именно в този си вид и звукова
форма се възстановяват на основата и с оглед на съществуващите, наблюдавани и
регистрирани в миналите и настоящи тюркски езици изобщо; на българските езици
в частност и на болгарските езици и диалекти по-специално нарицателни
съществителни имена апелативи самостоятелно и отделно; включени в състава и
структурата на други нарицателни имена или на вече образувани и завършени
собствени имена като сттюрк. apït, налице още и в šadapït
beglär “шадапыты-беки”, първото от които от сложн. *šad-apït;
пак иранската заемка, само че от по-ново време и на друго място, мли
But Kara, където може и да се допусне изпадане и лабиализиране, под
влияние на озвучената устнена съгласна, на apït до but,
но по вероятно, изначалното и изконно изтир. при *bit
с евентуално първично значение “голям; висок” и определение към, също
иранското по произход kara “планина”. Важно-централно
място сред тези нарицателни и собствени имена заема средновековната болгарска
титла бат, която се прибавя към името на най-големия по възраст
престолонаследник и която обикновено той си запазва и след сядането на
престола, както е при азболг. Бат-Органа, квболг. Бат-Баян –
най-големият син на хан Кубрат, развито в съвр. чув. Питпуян; сраз. болг. Крум-бат
– болгарски цар, който през При всички тези мъжки лични
имена болгарската титла бат е по-късно развитие на нрси бат
“княз; владетел, цар, хан” (Б. Иман), а то пък от *бат “голям;
главен”, вж. вболг. батавыл “полевая ставка; ставка
князя”, букв. “голям стан”, най-вероятно от по-долу достатъчно подробно
представеното срперс. *pat, но никак не е изключено и от
*аbït по пътя на изпадане на началната гласна и
разширяване на следващата тясна гласна, като тук следват още срвек.
квболг. мли Абит (С. Байчоров), хаз. антнм Parsbit,
при и пред пак хаз. мли Barsbek, очевидно от *pars-аbit с
изричната бележка от страна на лингвистите хазароведи, че това са не само “Turkic Female Khazarian names”, но и “also a male name” (Khazarian Names); пак тук,
твърде възможно още и съвр. тур. мли Avid [TV]. При цялото това наличие и дори
изобилие от собствено тюркски безспорно по място и езиков статут, набор и
състав, структура и функция лексеми вътрешноезикови съответствия или изоглоси
заедно и наред с възникналите и образувани на тяхна основа собствени имена
ономастични изоглоси, вече съвсем очевидно, изобщо не може да се мисли и
говори за някакво запазване и развитие на титл. бат в съвр. бълг.
бате [срв. Табаков 1999, 23], което в действителност си е
напълно закономерно и много по-късно развитие на собствено българска езикова
почва от стб. áðàòðú, слав. *áðàòðú, ие. bhrātēr, чрез изпадане на
първата съгл. р от
звателната форма брате, запазило значението си “по-голям брат, батко”, например
в македонските български говори [НПс] и налице също и в бако <
брайко < братко, където пък т>й, както при майка <
матка [вж. БЕР-1, 36,74-75; Фасм-1, 207-208] от една страна и от
друга страна, не се налага да се търси и възстановява лежащата зад и преди
българските лексеми източноиранска праформа, най-вероятно от скито-сарматски
тип. Ето защо, напълно достатъчно за
нуждите на настоящото ономастикоетимологично изследване и описание на мли Авитохол
безспорно ще бъде привличането и привеждането тук само на иранската
праформа във вида на нрси *pati-, “господин”, стир. paitiş
“Herr” (AiWb), ав. pa'ti, paiti “господин”, сак. vata
“lord”, от *pa(y)- “охранять”, pānа “охраняющий”,
хсак. pā- “to protect”, pānä “keeper”
и от което в староиранските езици са напр. xšaθra-pati-
“lord of the country”, magu-pati “верховный жрец”, сксарм.
мли Pati, *spādа-pati “командующий армией”, от
където арм. спарапетъ “военачальник, полководец” (М.
Каланкатуаци), а така също и вавл. gardupati “начальник
над рабами” (И. Оранский). В средноиранските езици са партянският непродуктивен суф. -pat/-bed/-byd в нрси dīzpat “начальник крепости” и лчи Andarbed, ефт. dapirpat “head of chancellery”; бактрийският предл. pido [pəd], от което мундж. pye “сщ.”, но и суфиксът за длъжност, с който са образувани asbarobido “начальник кавалерии”, zēnobido “начальник арсенала”; самостоятелно-отделно срперс. pati/pet “предводител, военачалник; върховен жрец”, пехл. pat, ефт. bid “commander”, суф. -bed/-byd/-pat, нрси darīgbed “дворцовый начальник”, hērbed, hērpat “жрец; глава религиозной школы”, spāhbed, spāhpat “военачальник”, от което перс. sipāhbаd и от където безспорно и неясно откъде точно взетото, но поради вокалната назализация и спирантизацията на б > в, най-вероятно със средногръцко (византийско) посредничество още и срвек. бълг. аспавенд “главнокомандующ” (С. Шанговъ); magupat “верховный жрец”, от което перс. mōbad и през изпадане и съкращаване на средната част, както дворцовата титла от времето на цар Симеон (893-927) маготин, така също и титлата от времето на хан Кубрат moguti, за която обаче е много съмнително да има точно това -i в края си (P. Dobrev). От тук още
и срвек. арм. pet в състава обикновено на сложни титли
като хазарапетъ от иранското по произход хазара “хиляда”,
т.е. “хилядник” (Э. Дилленъ), mogpet, а така също и инд. naścīra-pati
“начальник охоты” (И. Оранский). И най-после
срперс. pati е много добре запазено фонетически и семантически
в тур. pâdişâh “султан; монарх”, за
което обаче се съчиняват какви ли не фриволности от сорта на pâd “saklama,
koruma”, т.е. “пазене, охрана” и şâh “iye, tаht,
büyük, yönetici” т.е. “владетел, трон, голям, управител”,
следователно pâdişâh “büyük
tahtı koruyan, bekçi, koruyucu”, т.е. “този, който охранява
големия трон/престола; страж, пазител” (TDESz), а пък в действителност, той
си е всичко на всичко pâdi-şâh “шахът господин;
големият шах или цар; най-големият, великият управител, шах или цар” [прим.,
вж. и срв. още Александров 2002, 5,14; Байчоров 1989, 79-82,275; Дилленъ
1884, 181,197; Ибн Фадлан 2001; Иман 2001, 18,22,29,43,353,374; Каланкатуаци 1984,
186; Оранский 1979, 67-69; Основы иранского языкознания 1979, 40-41,176,298;
~*~1981, 73,197,323,337; Табаков 1999, 23-24; Шанговъ-1 1923, 142; History of Civilizations-2 1994, 410-413; ~*~-3 1996,
146,177; Khazarian Names 2001; The Cambridge History 1985, 137; ДТС, 47,79,129,364,518; ЭСЧвЯз, 273;
СлВхЯз, 241; AiWb, 238, срв. Dobrev P. 2001, 5-6; TDESz, 544]. При
преминаването и заемането си в българските езици, най-вероятно от някой
източноирански диалект, в който съществителното име притежава звуковата форма
повече *pit, отколкото *bit, думата се подлага на вторично
преобразуване усвояване в тюркския език посредством прибавянето на протетично
а, или ä, което се наблюдава между впрочем и
при другата много стара иранска заемка в болгарския език верени от
Именника на българските ханове, само че при неговата форма в останалите
тюркски езици, например в турския език, където тя е с протетично е -
evren, а така също и посредством озвучаване на началната съгласна под
влияние на следващата я гласна, което обаче не протича при заемането на
лексемата в останалите тюркски езици, където предната i се
развива в задната ï, под влияние на протетичното а,
по силата на характерната за тюркските езици прогресивна асимилация, известна
повече като звукова хармония, така че се стига до формата apït. Както много добре проличава от квболг Абит и хаз. Parsbit, спирантизацията или промяната b-v е звуково преобразуване, присъщо по-скоро на дунавскоболгарския, но като че ли не и на кавказскоболгарския и хазарските езици и в това отношение тази спирантизация е негова съществена структурнотипологическа черта особеност на фонетично равнище, която го свързва и обединява с източноиранските, древния скитски и съвременния осетински език, които пък от своя страна, по линията на беззвучната спирантизация p-f образуват ярко очертан и специфичен фонетичен тип сред всички останали ирански езици [вж. Основы иранского языкознания 1979, 332]. Тази промяна се наблюдава и при други прабългарски думи собствени и нарицателни имена като например бълг. апл шавар “вид блатна тръстика”, който ние вече имахме възможност да проучим по-подробно и да докажем като лексема компонент на прабългарския суперстрат в българския език и който тук лежи в основата на редица хидроними и ойконими като хдрнм Шаварна (Севл), Шиварна (Самк), ойкнм Шаварна (Пл, ХV в.), Шаварна (Севл, 1877), миктп Шаварна, хдрнм Шаварна гьол (ГОр) и др. [Добрев 1996, 141; Ангелова-Атанасова 1996, 436]. Въпросната фонетична промяна е налице също и при срвек. арм. ойкнм Šawarnahoł - село в Армения, възможно и в кантона Bałkh, за който има податки и в писмените извори, че по тези места са се заселвали прабългари [Армянская география 1877, 70; Стаматов 1997, 56-57], но който ойконим засега се представя като собствено арменско по произход местно име [Капанцян 1975, 151]. Всъщност,
на основата на един по-подробен, семантикоструктурен и особено
словообразувателен анализ, посредством
който се установява, че еднаквото и в двата случая словообразуване е много
старо болгарско, наследено още от “алтайския” период на тюркските езици;
негов съвременен продължител трябва да е чув. -na/-ne с
дестинативно значение, а съвременно съответствие и по форма, и по значение – якут.
-на:х, също и -нык, които са варианти на общтюрк.
-lïγ със значение на събирателна множественост [вж.
Бетлингк 1989, 256; Левитская 1976, 137-138; Серебренников, Гаджиева 1986,
115], си проличава особено ясно, че арм. ойкнм Šawarnahoł
в действителност и безспорно е чисто и просто болгарска ономастична
заемка, която дължи наличието и присъствието си точно на това място, на добре
известния от историята факт на заселването и пребиваването през Ранното
Средновековие по арменските земи и на прабългари. Втората
част на мли Авитохол се характеризира също така, пак в
тюркските езици, с фонетически съвсем тъждествена, семантически напълно
подходяща за възникването и образуването на собствени имена, лексема
апелатив, каквато е общтюрк. огул “син”, сттюрк. oγul,
но и ohoļ (А. von Gabain), която
звукова форма съдържа и носи много стари, древни фонетични белези, налице също
така и в някои други, добре известни в тюркското сравнително-историческо
езикознание като запазили старинни черти тюркски езици, какъвто например е
якутският език, където апелативът е с облика охол, още и
саръг-югурският, където пък тя има вида oγoł и др.
[Тенишев 1976, 193; Gabain 1950, 340-341; ЭСТЯЗ-а, 414-417]. Синтактичната
структура, словоредът на отделните компоненти на сложносъставната дума е очевидно и безспорно,
единствено и само тюркски под формата на задължителното и винаги и навсякъде
безусловно спазвано и прилагано синтактично правило за разполагане на
определението пред определяемото, така че при наличието и широкото
разпространение в тюркските езици на горните две думи, няма никакви,
достатъчно основателни и сериозни причини пречка Името да не се разчлени
или сегментира до Авит-охол, с историко-генетична основа
свободното подчинително синтактично словосъчетание *авит-охол със
значение поотделно на всяка една от съставките “господин; началник, господар;
владетел, хан” и “син; чедо”. От съединяването,
сливането и идиоматизацията на тези значения се развива съответно и
интегративно-синкретичната комплексна семантема “хански син, рус. царевич,
принц; княз” като съдържание на образуваната на основата на същото
словосъчетание българска висша благородническа титла, най-вероятно корелат
калка на иранската по произход общотюркска, пак висша благородническа титла šadapït,
безспорно от ир. свслч *šad-ä pеt “принц;
княз, рус. шадапыт”, букв. “син на господар, владетел или цар”, а специално
първата част на словосъчетанието има своите застъпници в срвек. сак. zāta
“born”, съвр. ишк. zat, перс. زاد [зад], زاده [задэ]
“рожденный, порожденный; дитя, потомок”, ягн. žuta “сын”
[вж. History of Civilizations-2 1994, 410; ПРСл-1, 751; СлВхЯз, 304]. Освен мли
Авитохол, калка на иранската титла е и гореприведеното и
известното от старата тюркска легенда Яфет оглани - син на
Яфет, първата част на което е видоизмененото в друг тюркски език,
най-вероятно от къпчашки тип, apït по пътя на прибавяне
към него на често срещаното в тюркските езици протетично й,
докато добре известното от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” мли Бутаул най-вероятно
не е пряко развитие на Авитохол, а самостоятелно възниква в
друг болгарски диалект от същите тюркски съставки *бат-огул с лабиализация
на първата гласна в рамките на същия този диалект и изпадане на звука г. При горната
семантика на генетичната основа на собственото име на тази историческа
личност, във всички случаи, както следва от тюркските езикови данни и от
техния анализ, от тюркобългарска народност, и самото име очевидно не е
първично-изначално и основно, а вторично-допълнително и по-късно дадено или
по-точно възникнало и развито на основата на титлата, която лицето си е
притежавало и носело по принцип като син на тукашния болгарски хан и която титла впоследствие
се е развила и прераснала в негово лично име, като гранична линия при това
безспорно е моментът на наследяването и сядането на престола. Така разработената и доведена
до край и до детайли във всичките си основни и съществени отделни посоки и
направления етимология вече дава възможност да се вземе отношение накратко и
да се прецени сегментацията и семантизацията на мли Авитохол
и при С. Байчоров [1989], според когото, “както показва сравнителният
анализ на имената на българските ханове, то се състои от три корена – Авит
ох ол < Авит ëх ул “Авита гордый сын”, “Авита славный сын”,
където ëх е фонетичният вариант на гореразгледаното руническо ëг”
[81-82]. В тази връзка, само ще обърнем
внимание, че при така извършената сегментация очевидно генетичната основа на
Името се получава цяло изречение с подлог необясненото по съдържание,
структура и произход Абит, при това неясно защо същото има още
и формата Авита, а и първичното тук ë надали
може да се развие и да премине в о, именно поради което следва
да се обобщи и заключи, че този опит за обяснение на Името има за предмет
само някои от неговите съставки и не може да се приеме дори и за минимално
сигурен и задоволителен. И като заключение, мли
Авитохол възниква и се образува на основата и в рамките не
на памироиранските, а на тюркските изобщо и на болгарските диалекти и езици в
частност, именно поради което, с положителен знак, първият владетел от
Именника на българските ханове има и носи тюркско лично име, имащо за основа иранското
по произход болг. *авит и собствено тюрк. *охол, а
с отрицателен знак, всякакви обобщения и заключения на тема памирски
прародини, памироирански произход, принадлежност, вид и характер на
прабългарите и прабългарския език, както и други небивалици от този сорт, са
лишени от всякаква фактическа основа и изобщо и никога не може и за нищо на
света няма да да бъдат обосновани и доказани. |