|
ЕТИМОН И АПЕЛАТИВ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНОСТНО НАЗВАНИЕ (Цитираната литература, източниците и
съкращенията към тази статия са поместени в края) Осемте най-претенциозно-убедителните и
известно-разпространените етимологии на българското народностно название етнм
българи в пределно синтезиран вид и в общи линии на нивото и в
реда, по който почти всички от тях, без тези на В. Стоянов [1997, 2-51] и П. Добрев [2002, 26-57], са представени, анализирани и преценени
от Хр. Тодоров-Бемберски [2004, 42-124], може
да се видят на следната таблица:
“Новата генерация”, както се разнася и по ефира на националното радио, български историци, захванали се с непосилната задача да направят “нов прочит” на най-ранната българска история, макар и да не виждат и да не съзнават безпочвеността на собствената си изсмукана от пръстите аргументация, все пак се нуждаят и от допълнителни аргументи във вид на научни факти и обобщения, най-добре открити и установени от авторитети от “противниковия лагер” на тюрколозите и така във връзка с единствения до преди няколко години надпис на прабългарски език – Преславския, нашенците пускат в обращение изобщо невярното и тюркологически безкрайно некомпетентно-повърхностното мнение за него на френския професор от преди средата на миналия век Жан Дени например, което мнение, разбира се, ние няма как да пропуснем и оценим по достойнство друг път и на друго място. Прецедентът обаче се превръща в навик и този път такъв “непоклатим” научен авторитет се оказва скандално известният по цял Свят, изглежда само не и в България, с не особено лицеприятните си приключения от двете страни на фронта по време на Втората световна война, украинският по произход американски професор Омелян Прицак, който хвърля под краката на нашенците бетонната, според тях, плоча на постигнатото с многогодишен труд на полето на Ориенталистиката гениално прозрение, че прабългарите не са тюрки, единствената полза и предназначение на което, но в аспекта на здравеопазването, е да предизвика смях в залата. Никак не е изключено някой от евентуалните ни читатели, който е по-навътре в нещата, да поиска и етимологията на Ом. Прицак за етнм българи да се нареди и тя сред “най-претенциозно-убедителните и известно-разпространените етимологии”, на което ние пък незабавно отговаряме, че там вече има една-две етимологии, които изобщо не заслужават да бъдат споменавани, но нека все пак и други читатели да се заинтригуват и да пият и те от бозата, която им я предлага “новата генерация” на “новия прочит”(!). Що се отнася обаче специално до етимологията на особено фамозния американски професор, още и “известния тюрколог и алтаист проф. Омелян Прицак” (П. Добрев), понеже критичният преглед-анализ на съществуващите етимологии като цяло излиза извън рамките на настоящата студия, ние, разбира се и с извинение за толкова близкото повторение, няма как да я пропуснем и оценим по достойнство друг път и на друго място, а сега само припомняме на нашия читател, че това е онзи, този път не във военнополитико-морален, а в чисто и единствено научно-морален аспект, “известен тюрколог и алтаист”, който в сляпото си, теоретико-методологически изобщо неконтролирано и ненасочвано емпирико-позитивистко лазене и ровичкане сред реалните лингвистични факти, анализира и обясни най-напред имената на календарноцикловите години и месеци от Именника на българските ханове, които имена са образувани на основата на прабългарски съществителни имена наименования на животни и редни числителни имена, главно във връзка и на основата на тюркските езици, като пак тук отдели специално внимание и доказа, че нумеративната наст. -ем изобщо не е иранска, за което един “виден български учен” (П. Добрев) ще продължи да настоява и пледира дори и до края на Света, а единствено и само тюркска по произход и принадлежност [Pritsak 1955]. Чувствително по-късно пак същият “известен тюрколог и алтаист” анализира и обясни и имената на българите Атилови хуни отново във връзка и на основата на тюркските езици, в това число и името на българския хан Денгиз с неговото изключително показателно, максимално силно диференциращото и идентифициращо прабългарските езици и диалекти именно и единствено като тюркски, специфично-характерното редуване r-z, без обаче да приеме и признае, че те тези, прабългарските езици и диалекти всъщност и в действителност са тюркски по произход и принадлежност, и понеже основателно-коректната генерализация не е най-силната страна на Известните, а защо не и на Великите, той стигна до там и да изфабрикува, просто за собствена, но и за българската “Нова Генерация” употреба, висящия във въздуха абсурдно-парадоксален “хунски език на Атиловия род”, което като цяло ни кара лично нас непрекъснато да се питаме “Защо впрочем е целият този шум и блясък и къде все пак е тук Науката?” [по-подр. Добрев 2005, 9-139]. Ето защо във връзка с непомалко фамозно-смехотворната етимология на Ом. Прицак на етнм българи сега и тук ние вземаме отношение, но на едно пределно абстрактно, метатеоретично ниво, единствено и само по нейната водещо-носеща греда в лицето на чувашкото числително име пилĕк “пет”, като за по-детайлно запознаване отпращаме читателя към сравнително подробното й представяне при П. Добрев [2002, 36-42], който обаче макар и да вижда, че “бетонната плоча” всъщност и в действителност си е чиста проба гнила дъска, изобщо не поумнява от това и все така досадно-натрапчиво продължава да тананика, макар и още по-малко уверено и сигурно, но много по-фалшиво-безотговорно старата си песен по най-фундаментално-отговорните проблеми на родната ни прабългаристика. Именно поради всичко това като цяло и тъкмо в качеството си на български езиковед тюрколог ние се чувствуваме научно-морално достатъчно мотивирани и задължени да отбележим и кажем на висок глас, че няма по-голяма глупост от това да полагаш в основата на етимологията си чувашкото числително име пилĕк “пет”, което по силата и на основата на другото характерно-специфично само за тюркските езици редуване l-š си е напълно същото, без дори и милиметър разлика, каквото е например тюрко-огузското тур. beş, като всяко едно от тях, за неезиковедите, особено ако са не особено интелигентни икономисти по образование, много тъмно и неясно, но за езиковедите тюрколози добре известно, напълно разбираемо и дори банално-елементарно, си е краен резултат от собствено историческо развитие на пратюркското beš [ЭСТЯз-б, 126-127]. И ако пред крещящото очебийно-неоспоримо наличие на всичко това си изкривиш и душата и спестиш Истината, като заявиш най-нагло-невъзмутимо, и то в Аулата на българския Софийски университет, пред най-учените и високоиздигнати български мъже и жени, като че ли и президентът бил там, тъкмо в момента на удостояването ти с “Доктор хонорис кауза”, че прабългарите не са тюрки, но без да казваш какви са те всъщност и в действителност по произход и принадлежност, може би са патагонци или ескимоси, тогава какво трябва да си мисли нормалният човек за българската наука, за българските учени, но и за нас българите, всичко това е толкова обезпокоително-тъжно, още и много долно и срамно-пошло, че по-добре никога да не говорим за него, камо ли пък да градим “теориите” си върху него, а ние лично не можем да се въздържим да не се запитаме отново: “Защо впрочем е целият този шум и блясък и къде все пак е тук Науката?”!!! Етимонът на дадено собствено име или название е онзи исторически първичен и изначален елемент в генетичната структура на названието, който във вид на точно определено лексикално значение и съответната му фонетична форма съществува и функционира в границите на определен синхронен срез от диахронията на даден език, а именно поради и благодарение на това и в по-голяма или по-малка група родствени езици, като сравнително обособен и самостоен компонент ядро на конкретно словообразувателно гнездо, отделните съставки на което се образуват и обединяват помежду си както по силата на техните историко-деривационни връзки и отношения, така също и на основата на общите си фонетико-морфологични и семантични белези и признаци, претърпели конкретно развитие и промени във Времето и Пространството, но историко-генетически тъждествени и еднакви с основните и съществени белези и черти на изходния етимон. Всеки етимон се заражда, съществува и функционира в
рамките на конкретен език на определен етап от неговото историческо развитие,
като най-стари, разбира се, са етимоните, които възникват и съществуват още
по време на най-старото състояние на този език или когато той все още е
праезик, и той е онзи първично-лексикален елемент, на основата на който
възниква и се развива апелативът, нарицателното съществително или друго име,
върху което пък по-нататък и впоследствие възниква и се развива и самото
собствено име или название. Независимо от това дали възниква още в праезика или
на конкретен по-късен етап от неговото историческо развитие, апелативът е
лексема, лексикална единица, която се състои от форма или още звуков строеж
от една страна и лексикално значение или семантика от друга, към които
допълнително се присъединяват и проявяват и родовите по принцип граматични
форми с техните граматични значения, така че цялостно-неделимата
лексико-граматична единица, представляваща по същество конкретна дума,
съществува и се проявява във и чрез апелатива като номинативно средство на
езика в рамките и благодарение на голям брой йерархически организирани
лексико-граматични структури, наречени парадигми, може да се каже и класове,
като съставки на една изключително сложна йерархия с голям брой свойства и
отношения на всеки един фонетичен или семантичен признак на думата, именно в
пресечната точка на които се намира или заема своето място вътре във всички
тези парадигми и самата дума наименование на конкретен клас от предмети или
накратко апелатив. Пълното и последователно или което е същото,
научното определяне произхода на дадено название или собствено име по принцип
и на народностно название или етноним в частност задължително предполага
посочването, обяснението и описанието както на неговия етимон, така също и на
неговия апелатив като неделима част от конкретен език или диалект,
експлицитно дефиниран като произхождащ и принадлежащ към конкретно езиково
семейство или негова група, и то в рамките на определен етап и място от
историко-географското му развитие и разпространение, с едновременното
посочване, обяснение и описание и на всички ономастически релевантно-съществени
техни фонетико-семантични белези или признаци, исторически наследени или пък
допълнително възникнали било в самия език или диалект, било пък в
историко-географски съседните, родствени или неродствени езици, в които този
етноним е преминал и е засвидетелстван, но според руски изследователи –
фиксиран, или пък, както се изразява проф. Б. Симеонов [1976] – документиран
[8]. Посочването, обосноваването и доказването
паралелно-последователно в съществено-главното както на етимона, така също и
на апелатива на дадено название е минималното задължително условие, без което
не може, за да се приеме и признае, че наистина е налице обектноадекватно
мотивирано-съобразено и теоретико-методологически обосновано и доказано
сполучливо-убедително определяне на неговия произход, неспазването, но
по-скоро неспособността за спазване на което изключително важно за
ономастичната етимология принципно положение, произтичаща от изобщо
непростимата очебийна липса на каквато и да е историколингвистична и
теоретико-методологична квалификация, има за резултат например и най-новите у
нас неграмотно-примитивни аматьорско-дилетантски упражнения по този въпрос [Добрев П. 2002; Стоянов 1997]. След пределно обширните и безспорно
именно поради това губещите на много места чувството си за
релевантно-същественото в ономастичната етимологизация проучвания на проф.
Ив. Шишманов [1900] и на Хр. Тодоров-Бемберски [2004], изпълнени освен това и
при съвсем оскъдна лингвистико-ориенталистична квалификация, по наше
най-дълбоко убеждение единственият вече продуктивен изход от безизходицата
блато, в което затъна тази жизнено важна за българската лингвистика и
историография проблематика, се състои в пределно краткото, но лингвистически
достатъчно-задоволителното извеждане, постулиране и обосноваване на базата
на минимален набор от безспорно и наистина релевантни, водещо-възлови
първично-изконни форми и разновидности на Етнонима, на максимално възможните,
допустими и приемливи негови етимон и апелатив, които едва след това, в друго
време и на друго място да изиграят ролята на отправно начало и основа за
обяснението и описанието и на множеството други първични или вторични
названия, обектноадекватно и теоретико-методологически напълно коректно съотносими
към тях благодарение и посредством етимолого-историколингвистически така
определения, обоснован и доказан етнм българи. Настоящата студия върху българското
народностно название или само етнм българи има за цел предимно да посочи, обоснове
и докаже лежащите в началото и основата му етимон и апелатив, като ги изведе
последователно в обратен ред от ограничен брой негови първично-изконни форми
или разновидности, използувани като специфично номинативно средство на
различно място и в различно време и именно поради това засвидетелствани и в различни
по произход, вид и характер исторически извори или само източници. Характерно-общото за първично-изконните форми или
разновидности на етнм българи е това, че всички те се изграждат
и съдържат в първата си сричка широката закръглена гласна, зв. о, който
в някои случаи преминава в зв. у, основание причина за което
предварително-избирателно насочване именно и единствено към този звук на
първо време и най-малкото са добре известните в българската историческа
лингвистика и проявяващи се още от най-ранните етапи в развитието на старобългарския
език фонетични закони,
действието на които води до конкретни етимологични фонетични промени, кой знае защо
останали незабелязани, а
може би просто неразбрани и неотчетени от българиста по образование Хр. Тодоров-Бемберски [2004, 67,112], като редукция на неударените
широки гласни, развитието на зв. у в зв. ъ и
ликвидната метатеза като резултат по-специално от действието на закона за
отворената сричка с причина изискването на принципа за нарастващата звучност
при изграждането на сричката (Вл. Георгиев). Но в един малко по-конкретен план, под влияние
действието на активно проявяващата се в старобългарския език етимологична
фонетична промяна у>ъ, обл. булгáринъ се превръща в обл. бългáринъ, а това пък под въздействието и в
условията на ликвидната метатеза, действието на която в южнославянските езици
приключва чак през ІХ-Х в., последната форма придобива обл. блъгáринъ, именно поради което може да се каже например, че
доста видоизмененото като резултат и считаното по ред причини от
старобългаристите като че ли за единствено коректната, закономерна и правилна
форма áëúãàðèíú безспорно е по-късна и по-нова от áúëãàðèíú, което в този си вид съвсем
очевидно все още не е подложено на въздействието на ликвидната метатеза,
времевата граница на която обаче като че ли е краят на ІХ в., в най-лошия
случай средата на Х в., защото известен е записът за цар Борис І като Mèõàèëü êàãàíü íà Áëüãàðhõü, потвърден, макар и не напълно сигурно, и
с разчитането на личния печат на висшия му сановник Йоан Багатур [вж. Бешевлиев 1934, 66; Георгиев 1963, 20; Йорданов Ив. 1989, 391, вж. и срв.
Иванова-Мирчева, Харалампиев 1999, 61-68,76-80; История на България 1981, 213-219,324; Хабургаев 1974,
105-108,116,119; СтбРк, 91]. Българското народностно
название като наименование на съвременната славянска по произход и
принадлежност българска народност, е краен продукт резултат от специфичното и не особено често
наблюдаваното номинативносемантично развитие, “еволюция на етническото съдържание” (Д.
Ангелов), но по-точно
ресемантизация, преосмисляне под влияние и в условията на динамично-прогресивно изменящо
се, в началото си прабългародоминантно и затова низходящо, а към края си
славянодоминатно и затова възходящо неравновесно вътрешноинтегративно
тюркобългарско-славянобългарско двуезичие, резултат от също така паралелно и
динамично-прогресивно изменящата се частично-спорадична и изолирана отначало
и неясно в каква степен непълно масова към края си славянизация на
прабългарите, във вида на цялостно и многостранно семантико-функционално
преструктуриране и преобразуване едновременно и като сигнификация, и като денотация, на късноантичното и
ранносредновековното народностно название, етнм áîëãàðû като
наименование на тогавашната, тюркска по произход и принадлежност прабългарска, но в аспекта на основния
фонетичен вариант на Етнонима номинативно-терминологически много по-точно и
по-вярно – болгарска народност [вж. и срв. Димитров 1997, 3-17; История на България 1981, 274-277;
Тодоров-Бемберски 2004, 38,123; СлСпр, 73-77]. Тъкмо в този му вид и форма ние го намираме ранносредновековното българско
народностно название етнм áîëãàðû например в
приписка от През същата епоха и на
основата на собственото сщим áîëãàðû е образувано и
прилагателно име с обл. áîëãàðñòh от израза “âú çeìëè áîëãàðñòh”, употребен от
презв. Козма в добре известната му и съставена към или по-точно през Това правило обаче в никакъв случай и изобщо не
изключва възможността форми на Етнонима с широката закръглена гласна да
произхождат и от разговорния функционален стил или подезик, т.е. отделни
местни говори и диалекти, като такъв безспорно е обл. болгáринъ, съдържащ широко и добре
известната, славянска по произход деятелна наставка -инъ, наличието на която точно в тази форма на
Етнонима безспорно е резултат от закономерното му развитие и употреба в тези
говори и диалекти в условията на малко по-горе достатъчно детайлно
определеното низходящо за прабългарския език, неравновесно славяно-българско
двуезичие по цялата територия на Страната по силата на това, че и самият
прабългарски език и не след средата на ІХ в., а дори може би и чак след
началото на ХІV продължава да се “употребява в живия говор” предимно като
вътрешносемеен език по-скоро в изолирани, но сравнително обширни области,
отколкото “спорадично-епизодично”, в които области обаче повече от сигурно
дори и през ХІІ в. съществуват “достатъчно многочислени маси от тюркоезични
българи” (Стр. Димитров) [вж. и срв. Димитров 1997, 3-18; История на България
1981, 266,269-270,330]. И като се има предвид още и праб. млим Докс на
брата на цар Симеон, което има за основа нарси *докс “глиган”, въз
основа на което се образува също така и названието на прабългарската
календарноциклова година от Именника на българските ханове – Докс, т.е.
Глиган, трябва задължително да се приеме, че някои от прабългарските,
болгарските собствени имена запазват и носят широката закръглена гл. о,
дори и в условията на една силна тенденция за стесняване на тази
гласна като цяло, която тенденция достига своя краен предел в тясната
закръглена гл. у от строежа на други нарицателни и собствени
имена [по-подр. Добрев 2005, 393-394]. В много ясна и проста форма българското народностно
название е съхранено и още по-точно консервирано не само фонетически, но и
семантически в унгарската топонимия и по-специално ойконимия, видно от това, че
именно на територията на историческа Унгария са разположени селища с имена,
първата съставка на които е етнм bolgár/polgár,
докато вторите съставки са широко разпространените във всички езици
апелативи географски термини и такива имена са например Bolgárfehérvár, географският термин където е двусъставен и се
изгражда последователно от прим fehér “бял” и прабългарското по произход нарси vár “град”, т.е. “Български бял град”, но
по-точно и адекватно на лексико-граматичната структура на Името - “Белият
град на българите”; Polgártanya, географският термин където е нарси tanya “селце”, т.е. “Селцето на българите”; Polgárhalom, където втората съставка е славянското по произход
нарси halom “височина,
хълм”, т.е. “Хълмът на българите”; Bolgárchergewd (1303), където втората съставка нарси chergewd “черквичка” е с унгарски умалителен суфикс и е гръцката по
произход, славянобългарската, както вече е прието (Ст. Младенов), но заради
характера на разпространението в германските и славянските езици и
непоследователното смекчаване на гръцката съгл. k, никак не е
изключено и прабългарската заемка в унгарския език, защото праб. чаша в
действителност е от срперс. käse, на което под формата kessä
попадаме доста неочаквано, но все пак щастливо-случайно в надписа на блюдото
за хранене на сина на българския хан Атила – хан Денгиз, а и църквата като
институция, следователно и като наименование, е донесена от гръцките
духовници именно и главно на прабългарите, включително и на тези от
Отвъддунавска България, следователно преводът на въпросния унгарски топоним
трябва да има вида “Черквичката на българите” и така още достатъчно голям
брой местни имена [HungPlNm; Kiss, по-подр. Добрев 2005, 100-102,407-408, вж.
и срв. ЕПРк, 677-678,682]. Форми на Етнонима с широка гласна са засвидетелствувани и в староруския език като болгар, болгор, боргар, болгаринъ, болгары, болъгары (985) с основа и начало времето на киевскоруските надписи от края на Х в. и най-ранните руски летописи от ХІ в., т.е. наистина от сравнително по-късно спрямо българските време, в които надписи и летописи обаче Етнонимът се документира и използува такъв, какъвто е в продължаващата вече няколко века източнославянска устнофолклорна традиция под формата на епичните песни билини и други устни предания [вж. и срв. Заимов 1969, 130; Тодоров-Бемберски 2004, 151-152]. За времето и етапа на миграцията на прабългарите през Кавказ етнм áîëãàðû е засвидетелствуван в съставената през VІІ в. на основата на по-стари географски и исторически източници, староарменска хроника на Мовсес Хоренаци (410-490) под формата на изтарм. болкáр от състава на сложния етнм чдар-болкар, където беззвучният съгласен зв. k, независимо че в староарменския език има и съответната звучна съгл. g, безспорно е собствено източноарменската фонетична субституция на третата съгласна в квболг. *bolgar [вж. и срв. Симеонов 1981, 5-16; Туманян 1971, 37,57; ХрИБг, 88]. Впрочем този вид звукопреобразуваща субституция е налице също така и при синхронното и засвидетелствувано пак в староарменските извори квболг. нарси туркан “вестител, куриер”, по-подробното обосноваване и доказване на което от наша страна именно и единствено като прабългарско придобива изключително значение за българската средновековна история, защото тъкмо благодарение на него и на още две прабългарски думи ние стигаме до извода за тъждественността на княза на име Шат от описваните събития ни повече, ни по-малко с младия, тогава още княз, хан Кубрат [Добрев 2005, 455-461; Каланкатуаци 1984, 80-82,201]. Фонетичен вариант на етнм българи с широката закръглена гл. о е съхранен и в хидрнм Болгарчай, с предходна и най-стара форма безспорно източноиранското, заради втората си част и специфичния родителен падеж пред нея, Болгаруруд, като име на река на територията на дн. Азербайджан, втората съставка на който последователно най-напред в тюркските езици, а след това и в иранските езици има знач. “река”, по силата на което без съмнение първата съставка е формата на българския етноним от времето и на мястото, когато и където е възникнал и се е наложил този хидроним – Късната Античност и Ранното Средновековие. Пак при Мовсес Хоренаци е регистриран и обл. булгáр от състава този път на етнм купи-булгар, кучи-булгар и вхндур-булгар [История Армении 1893, 55-56,62, срв. ПИБИс, 25-27], във връзка с които между впрочем в сравнително обширното си проучване по въпроса В. Бутба [2006], някак много лесно и бързо приравнява огхндорите с оногурите и приема, че те са “пришельцы”, докато купи-булгар, дучи-булкар и чдар-болкар са стари обединения от български родове, намиращи се в тази област още преди идването тук на оногурите [2,8,10], но в действителност пришълци или новодошли като че ли трябва да са чдар-болкарите, видно не толкова от различната основа за наименоване, каквато са близките реки, ако всичко това изобщо е вярно, но най-вече от широкия гласен звук в строежа на Етнонима, а и арменският оригинал надали има тиренцето, безспорно поставено в превода от К. Патканов, така че това “пришельцы” може и да е препозитивно определение към идващото след това название чдар-болкар в рамките на апозитивно субстантивно-субстантивно словосъчетание, която форма на подчинителната връзка като че ли е единствено възможната в староарменския език, ако се съди по структурата на композицията като словообразувателен способ [вж. и срв. Артамонов 1962, 167-168; Туманян 1971, 159-160]. Въпреки това, очевидно не само поради запазването на звучната съгл. г, но и заради протеклата по-вероятно още на болгароезикова почва редукция на неударения зв. о в зв. у, обл. булгáр е възможно най-близко до малко по-горе възстановената кавказска праформа на Етнонима, квболг. *bolgar, без обаче този обл. булгáр да е неговата първично-изконна, а единствено и само по-късната и междинно-производна, вторично-допълнителната му форма [срв. Шишманов 1900, 726]. При това положение, между впрочем и
безспорно, вече няма как да се приеме за първично-основен облик на Етнонима, възстановеното от Неизбежното следствие и краен резултат от целия този, пределно кратко-обобщен, но въпреки това съдържащ и осъществяващ се върху всички необходими и достатъчни компоненти, анализ е, че изконно-първичната, изходна и основна форма на етнм българи, на етапа и по време на кавказския период от живота на прабългарите до към края на VІІ в., е не “българъ – съ акцентъ на първата сричка”, което заключение на проф. Ив. Шишманов [1900], лично на нас ни изглежда не толкова съвсем слабо и недостатъчно аргументирано, още и малко неочаквано, колкото имплицитно предпоставено, заради по-следващото извеждане на името от хидрнм Волга [726-743], а единствено и само формата *bolgar, еднаква и тъждествена на която е не само старобългарската и староруската, но така също и малко по-горе приведената староунгарска форма във вида bolgár/polgár. Така изведеният и не само пряко, но и косвено
обоснован и доказан облик на Етнонима от староарменските извори във вида на
квболг. *bolgar, продължава
и се повтаря и в езика на волжските българи от края на VІІ докъм края на ХІІІ
в., където общтюркският зв. о все още е широка
закръглена задна гласна с тенденция да се развие и премине в полуширока, а
след това и да се превърне в тясната закръглена задна гл. u, именно поради което специално и конкретно образуваният
на основата на името на гр. Болгар през арабското относително прим bolγarî “болгарски”,
подобно например на съвременното българско прим софийски от ойкнм София,
литературен псевдоним äl-Bolγari, пред който
стои арабският определителен член, за нас малко неясно защо в случая
транслитериран тъкмо по този начин, е резултат от разчитането единствено и
само със зв. о на арабското изписване البلغارى - äl-Bolγari, в
което първата гласна не е обозначена, но тя се възстановява от Ф. Хакимзянов
[1987] именно като такава, заради и по силата на достатъчно подробно
обоснованото и доказано върху обширен емпиричен материал от синхронни надписи
и на други тюркски езици, заключително обобщение, че “в езика на паметниците
все още няма стесняване на широките закръглени гласни. А ако все пак този
процес е започнал, то промяната очевидно е незначителна и тя не се нуждае от
графично изразяване.” [42-43]. Ето защо и
волгоболгарската форма на Етнонима следва да се възстанови единствено и само
във вида *bolγar, като при това в никакъв случай не се забравя,
че именно по този начин са произнасяли собственото си народностно название най-напред и преди всичко
волжските българи, а след тях и заедно с тях и околните народи, по-близки или
по-далечни, преки или косвени съседи, които обаче са го и видоизменяли в една
или друга степен и насока според националноезиково специфичната си фонетична
структура и особените звукови закони на собствения си език. Много важно потвърждение и доказателство за горната
форма на Етнонима в ранносредновековния волжскобългарски език е и фактът, че
самоназванието на къпчаките по произход, но със силен болгарски субстрат
казански татари, до началото на ХХ в. е етнм болгар, за
широката закръглена гласна на който Р. Ахметьянов [1978]
приема, че тя е такава и през Х-ХІІ в. и същевременно е тъждествена на
общотюркския зв. о [133-34],
като според нас тази широка закръглена гласна се е запазила дори и в крайно
неблагоприятните (!) условия на татарския широк вокализъм, който в отрязъка
от време, не между VІІ-ХVІІІ в., както тук се приема [15-47], защото татаро-монголите заливат Волжска България
след началото на ХІІІ в., а в отрязъка от време между ХІІІ-ХVІІІ в. вече се е
стеснил, т.е. широките гласни са се развили и преминали в тесни. Впрочем, при обяснението на рус. фми Болгарский
и проф. Н. Баскаков [1979], възстановява същата форма на етнонима на
волжските българи, но, подобно на малко по-горе цитирания Ом. Прицак, не
особено коректно и основателно добавя след, а и преди нея, като
тъждествено-равнопоставен още и облика с редуцирана първа гласна – bolγar
~ bulγar, също и bulγar ~ bolγar, който
облик обаче, според нас, пак може да е волжскобългарски, но от един по-късен
период, когато вече е напреднала или протекла редукцията на първата гласна,
освен ако не е съвсем различен и представлява по същество друг негов, къпчако-татарски вариант,
именно поради което, така или иначе, вторият облик не може да се посочва и
приема за изконно-първична форма на Етнонима. В рамките и на основата на тюркските езици по принцип и на тюркския дунавскоболгарски език в частност морфологичната структура на късноантичния и ранносредновековен етнм *bolgar, е повече от ясна и дори очевидно-проста и изобщо не се нуждае от недомислията по повод на “алтайските езици”, допълнително и на тема класификация на тюркските езици на един помощник-историк, за съжаление, с тюркологическо образование и епигоно-адепт на не особено грамотния по въпроса К. Менгес [Стоянов 1997, 6-13], защото тъкмо в тюркските езици зв. -r е носещо-главен компонент на суфикса за множествено число [Серебренников, Гаджиева 1986, 87-91], докато в прабългарските надписи от VІІІ-ІХ в. на територията на Първото българско царство се срещат генм Τζακαραρ, Κουβιαρ, Ερμιαρ [Бешевлиев 1992, 227-234], а на Кавказ през І-ІV в. има гр. Хунаракерт [АрмАтл, 104], лексико-граматичната структура на името на който е напълно ясна и дори прозрачна и се състои не от монголския (Д. Еремеев), а от китайския по произход етнм хун като име на някое българско племе или род и апелатива географски термин от ирански произход керт “град”, като към Етнонима е прибавено прабългарското мн.ч. -ар, последвано по-малко вероятно от ирански родителен падеж или най-вероятно от арменската съединителна гл. а, налице още и в ойкнм Тигранакерт [АрмАтл, 104], където съставката Тигран е добре известно арменско мъжко лично име, носено и от редица арменски царе като например Тигран VI (59-62), но същият елемент се среща и в оронм Дзиакан като паралелно название на известните Хипийски, или в превод от гръцки - Конски планини, така че изобщо няма нужда тук да се постулира присъствието на иранското нарси ар “человек” [срв. Еремеев 1970, 133]. Всъщност прибавянето на иранското нарси äр “мъж; човек; юнак, герой” към току-що приведените прабългарски родови имена например само би довело не толкова до някаква парадоксално-абсурдна безсмислица, колкото е напълно невъзможно-излишно, по простата причина, че въпросното иранско съществително име отдавна е преминало и е заето в болгарските езици, неоспоримо доказателство за което е неговото наличие в млим Ηραταης в гръкоезичен прабългарски надпис от началото на ІХ в., на боила-кавхана на хан Крум, което име, както вече доказахме, е образувано на основата на болгарското апозитивно субстантивно-субстантивно словосъчетание *äр ата “баща мъж; баща герой”, а така също и в чувствително по-ранното пак млим Ήρνάχ/Hernaс/Èðíèêú на най-малкия от синовете на хан Атила, което пък от своя страна е от прабългарска умалителна форма на същата иранска по произход прабългарска лексема [Добрев 2005, 121-122]. Що се отнася пък до арменската съединителна гл. а, очевидно-безспорно еднозначният отговор тук е невъзможен, именно поради което решението на проблема като че ли трябва да се търси в рамките и условията на една триелементна контактолингвистична структура – кавказоирански езици-арменски език-болгарски езици, при което може да се окаже, че универсализацията, за която се счита, че е по-късно явление (Э. Туманян), на изконно-собствената арменска съединителна гласна е иранистически вторично-допълнително мотивирана, което от друга страна рефлектира и върху болгарските кавказски езици и диалекти, генерирайки ограничено-единични морфолого-синтактични модели главно и основно в кръга на собствените имена, което като цяло пък може да се квалифицира и като частична в различна степен иранизация на морфолого-синтактично ниво, както на арменския език и диалекти, така също и на кавказските болгарски езици и диалекти [вж. и срв. Туманян 1971, 160-162]. Тъждеството на завършващите съставки на дунавскоболгарските имена помежду им поотделно и с кавказоболгарското множествено число заедно вече е достатъчно основание да се твърди най-категорично-определено, че тук изобщо не може да става дума за някакъв си “Altaic collective or plural in -r” както се опитва да обясни нещата много неоснователно-приблизително, дори и наивно-примитивно K. Menges [1951, 97-104], или пък за “някакъв особен граматичен формант”, както безизразно-кухо може да се произнесе само пределното лингвистично невежество [Добрев П. 2002, 27], а именно и точно такъв е единствено и само дунавскоболгарският, но оказва се и кавказоболгарският суфикс за множествено число -ar [вж. и срв. Сравнительно-историческая грамматика 1988, 16], по силата на което като цяло и коренът на Етнонима се представя на първо време под формата на обл. *bolg, която форма като единствена, но не и окончателна ние изведохме и преди това, само че на основата и с оглед на някои хунобългарски лични имена [Добрев 2005, 52-56], така, че сега и тук ще имаме възможността да я конкретизираме още повече, но на основата и с оглед тъкмо и единствено на самия Етноним. Странично-допълнително, но с изключително голяма доказателна сила потвърждение на всичко това са и фонетико-морфологичните варианти на Етнонима, главно при средновековните арабски писатели, някои от които са оформени с винително-родителния падеж на арабското мн.ч. -ин - блкавин, блкадин, а други пък с безспорно иранското по принцип и най-вероятно със средноперсийското в частност мн.ч. -ан - блкан, булкан, бурджан, борджан, фурджан, форджан [вж. и срв. Тодоров-Бемберски 2004, 150-157], което помощник-историкът с тюрколого-ориенталистично (!?) образование, вместо да “стига до неизследвани дълбочини, до началото на антропо- и лингвогенезиса, а заедно с това и до първоначалния стадий в развитието на човешкото мислене” (!?), да се смееш или да плачеш, да беше си направил труда да види и запомни още на студентската скамейка, сега нямаше да задава глупави въпроси и да им отговаря по същия начин [Стоянов 1997, 6,29] и което като цяло е безспорното свидетелство още и за това, че за писателите носители на арабския език и владеещи персийския език коренът на тези разновидности на Названието е достатъчно активно-продуктивен, т.е. те го възприемат, осмислят и номинативно прилагат като семантикофункционално напълно прозрачно и работещо наименование. Но както вече и в процеса на превода на Надписа на Буила от Златното съкровище от Наги Сент-Миклош имахме възможност да установим, с прибавянето на гласна след него, прабългарският зв. -q се озвучава и превръща в зв. γ [Добрев 2005, 392-395], именно поради което и коренът на Етнонима за късноантичния и ранносредновековен период от неговото разпространение и развитие по земите на Кавказ, Източна и Централна Европа следва да се възстанови единствено и окончателно като *bolq. Безкрайно дълъг и изключително трудно-опасен, а на моменти дори и напрегнато-драматичен и заплашващ даже и самото им съществуване и продължение като народ, е пътят на миграцията на българските племена и народи от тяхната свещена прародина, централноазиатската Минусинска котловина, като сравнително продължителен етап от тази миграция е и тяхното достигане и установяване, може би за 1-2, а може би дори и за 2-3 в. в Средна Азия, където те са съседи и контактуват главно с ирански племена и народи. Тъкмо за този етап и тази епоха, безспорно-очевидно в рамките на Тюрко-Алтайската теория за произхода и етническата принадлежност на българите, защото единствена тя, наред с безброя факти, сведения, данни, постулати, аксиоми, принципи и решения досежно българите, пределно точно и ясно съдържа и представя експлицитно-неопровержимо още и целия без остатък, почти десетвековен миграционен път на българските племена и народи, се отнася и засвидетелствуваният в ранносредновековната арменска карта от към средата на VІІ в. Ашхарацуйц (Светопоказател) етнм bulh, върху която има надпис на арменски език “народът Булх”, но на реконструирания в латиница вариант на която стои надписът Tribe of Bulhi, т.е. “племето булхи”, като наименование на народ, който обитава земите между южния и югоизточния дял на Памир [ПИБИс, 18,22-23; AshMap]. Тук липсват каквито и да е податки и указания за отъждествяването на този народ с българите [срв. ПИБИс, 23], но такива в действителност предлага единствено и само настоящият етимологичен анализ, в рамките на който по безспорен начин се обосновава и доказва, че късноантичната и ранносредновековната лексико-фонетическа основа на етнм българи има вида *bolq с такива езиково-локално-времеви фонетични варианти, както може да се види малко по-нататък, като *bulq, *pоlq, pulq, към което като цяло задължително следва да се добави и изцяло аксиоматичното положение на Тюрко-Алтайската теория за прабългарите, съгласно която техният миграционен път минава и през Средна Азия, следователно напълно изключено е те да не оставят някакви следи по земите или в езиците на тамошните народи или най-малкото да не бъдат забелязани от съседите си, все някой от които ще запише нещо за тях или пък ще го предаде на друг да го запише. Без тези принципни положения всички приказки около етнм булх са само несвързани старчески брътвежи, в които са нахвърляни накуп изобщо нямащите никаква връзка помежду си думи и имена като булхи, Балх, Балхаб, Балхара, Булгхар и какво ли не още, но за най-висок връх на лингвистичното невежество тук безспорно трябва да се признае най-напред световно-уникалното наблюдение за “особения звук Ъ, който се е съдържал в името на българите от най-стари времена и е създавал трудности на някогашните персийски и индийски книжовници” – защо ли все още целокупното човечество продължава да се чуди кой точно е гръмнал Папата, когато то си е повече от ясно и очевидно (!!??), а така също и никак и никъде недоказаното и недоказуемо заключително гениално прозрение, че “земята, спомената от индийците още през VІІІ-VІІ в. пр.Хр. с името Балх, не е нищо друго освен неизвестната и търсена в течение на векове древна българска прародина” [Добрев П. 2002, 29-32] – сега пък аплодисменти за родната Българска академия на науките, която е отгледала и много добре охранила точно такива многостепенни научни сътрудници!!? В действителност и напълно сериозно тъкмо на основата и в рамките на току-що посочените принципни положения за въпросното народностно название Булх може и трябва да се допусне, че то наистина е последователно видоизмененият в чуждоезикова среда кор. *bolq на етнм *bolgar, която среда най-напред безспорно е иранска, в условията на която се осъществява характерното и за източноиранските езици редуване q-h, а след това най-вероятно е гръцка, доколкото гръцкият език по принцип стеснява широката закръглена гл. о, видно най-малкото от гръкоезичните прабългарски надписи и особено от всички гръкографични фиксации на назв. българи и България, първо и второ, тази карта на Ананий Ширакаци продължава “традицията на античната география, основана на Географията на Птоломей (90-168)” [Тер-Мкртичян 2003, 1]. Безспорно потвърждение на всичко това е и документираният при сирийския хронист от ХІІ в. Михаил Сирийски етнм Pugur от изречението “The Bulgars and the Pugurs (puguraje), who had inhabited those places, were Christians in the old days.”, където думата в скоби най-вероятно е неприличащото на никое от известните ни множествени числа, сирийско множествено число, с което обаче сирийският хронист, без да знае и иска, просто само е дублирал гореизведеното и доказано вече от нас болгарско множествено число -ar, което в действителност в някой по правило кавказски или средноазиатски източноирански диалект чрез последователна лабиализация и редукция е развило широкия си незакръглен гласен зв. а до тесния закръглен зв. u. Точно тази етимологична фонетична промяна
се наблюдава и при синхронния кавказски фонетичен вариант от арабоезична
хроника Burgur като
наименование през 652- Същата етимологична фонетична промяна на широкия незакръглен гласен зв. а до тесния закръглен зв. u от строежа на болгарското множествено число -ar се наблюдава между впрочем много по-късно и в чувашкия език, където “редуцирано-закръглен” резултат от действието на въпросния фонетичен закон са думи например като нарси ура “крак”, с паралел в огузотюркските езици напр. тур. ayak; нарси турă “бог, божество” с паралел в дунавскоболгарския език напр. теонм Тангра от прабългарските надписи на хан Омуртаг (814-831) [вж. РЧувСл, 56,412, вж. и срв. Dimitrov 2004, 9-10]. Ние българите трябва да сме изключително горди и доволни от своята историческа съдба, защото единственото техническо съоръжение на Земята, което се наблюдава от Космоса с невъоръжено око, е Великата китайска стена, изградена единствено и само заради и против нас, който изобщо неоспорим исторически факт в никакъв случай не може и не трябва да се преценява в аспекта на коренно различните съвременни, а единствено и само, с извинение за второто толкова близко повторение, но не намирам достоен синоним, на тогавашните морално-етически норми, когато човекът е толкова по-велик и почитан, колкото са повече сразените от него врагове на бойното поле, а не колкото е по-издута банковата му сметка или поради други някакви причини. В древнокитайските летописи са съхранени безброй изключително ценни и редки свидетелства и данни за нашата, българската история, не задължителният безпристрастно-студен научен анализ и въвеждане в научно обращение, а дори и приблизително-повърхностната оценка и възползуване от които надвишава многократно интелектуалното ниво на съвременните български петърдобревци, божидардимитровци, цветелинстепановци и др., агресивно-арогантните наукообразни писания на които вече са превзели и може би непростимо-престъпно за цялата българска наука излишно продължително са се разположили и наложили тъкмо в българското, какъв цинизъм и безочие, научно-публицистично информационно пространство, докато от друга страна тези свидетелства и данни са предмет на анализ в изследванията на изтъкнати световни учени езиковеди и историци вече столетие и нагоре [вж. напр. Пуллиблэнк 1986, 29-30; Симеонов 1976, 9; ~*~1979, 48-57]. В предната редица между впрочем на тези изтъкнати световни учени езиковеди и историци заема своето напълно заслужено-достойно място и българинът юрист по образование Д. Съсълов [2000; ~*~2006], липсата обаче при когото на достатъчна общо- и частнолингвистическа и по-специално тюркологоономастическа и етимологическа квалификация е причина не толкова за появата по страниците му на някои не особено сполучливо-уместни предположения за набора и състава на лексиката на прабългарския език, колкото за неимоверно-неоправданото разширяване кръга на китайските названия, зад и преди които евентуално може да стои българското народностно название етнм българи. Пак в древнокитайските летописи се срещат изключително важни данни и свидетелства и за произхода на българското народностно название, защото се оказва, че именно и единствено в тях, както по безспорен начин проличава и се доказва от много полезната и значима за цялата българска лингвистика и историография сводно-обобщителна студия от най-ново време на един китайски по произход канадски учен на име Sanping Chen, са съхранени такива негови варианти като Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ в среднокитайско произношение B'uo-lak-kiei като наименование на “етническа група” (S. Chen), но според нас по-скоро голяма група племена от състава на българската в основата си и като цяло полиетнична военно-племенна конфедерация Хунну с по-късен фонетичен вариант Сюнну. Тази голяма група български племена, както е много добре известно и широко разпространено и прието, само не и от видни български историци, за които уникално-безценната родна историческа хроника Именник на българските ханове, независимо и въпреки неоспоримите и никога вече неподлежащи на ревизия доказателства и заключения именно и тъкмо на българския (!!!) езиковед проф. М. Москов [1988], видите ли, била само една легенда (Г. Бакалов)(!??), а пък първият и най-велик човек на всички времена и географски ширини, българският хан Авитохол-Атила, за когото още от неговото време легенди се носят и песни се пеят, а днес Светът снима филми и поставя опери, бил само една митологема (Цв. Степанов), като при това историята на българите започва едва през Tempora Incognita от Terra Incognita Кавказ, докато всичко преди това и назад е единствено в сферата на непотвърдените хипотези [напр. |