НАДПИС
№ 21
ОТ БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ
“НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ”
(п ъ р в а
ч а с т)
(Студията
е извадка от наскоро излязлото от печат подробно-пространно изследване за разкриването
и доказването на неговия български произход и принадлежност) Понастоящем
уникалното и световно прочутото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош” се
съхранява и показва пред посетители в австрийския Музей по история на
изкуството във Виена, в залата на унгарския състав за народни танци(!?), под
надписа “THE NAGYSZENTMIKLOS HUNGARIAN
GOLDEN TREASURE”, т.е. “Унгарското златно съкровище от Надь Сент-Миклош”, с допълнителното
пояснение “късен аварски-ранен унгарски период, ІХ в.”. Златното съкровище “Надь
Сент-Миклош” е намерено заровено в
земята на 3.07.1799 г. в населеното главно с българи, унгарци и румънци,
едноименно унгарско, тогава село в границите на бившето австро-унгарско
графство Торонтал, а по-късно градче Nagy Szent-Miklós [Надь Сент-Миклош], разположено на десния бряг на сега вече пресъхналата
р. Аранка и съвсем близо до левия, южния бряг на р. Марош, рум. Mureş и което градче след даването
от страна на Австрийската империя на Хабсбургите, на сравнително широка
автономия на Унгария през 1867 год., остава в унгарската част на така получената и наречена Австро-Унгарска
империя, като след края на Първата световна война и понастоящем под името Sînnicolaul Mare същото градче е в границите на Румъния
и по-точно в нейната централно-западна част, близо до румъно-унгарската
граница (Hungarian art 2003, 1; Koestler 2003, 20; Kunsthistorische Museum
2003; Lásló, Rácz 1984, 18). Самото Златно съкровище “Надь
Сент-Миклош” се състои от 23 съда с различна форма и големина, изработени от много висока проба злато, предимно 21 и 22
карата - 7 големи кани, 1 блюдо или поднос, 4 тасообразни плитки чаши или
купички с тока за окачване, 4 чаши, двете от които се наричат и канчета, 3
зооморфни купи, но по-скоро пак чаши или бокали, 2 патери, т.е.
разлато-плитки черпаци, 1 ритон или златен рог за пиене, 1 дълбока купа,
всички с общо тегло По стените и дъната на съдовете
са изгравирани най-разнообразни оригинални и много красиви фигури или
изображения на хора и животни, обединени в конкретни сцени и сюжети и около
които са преплетени растителни и геометрични орнаменти и мотиви, които като
цяло са класически гръцки, византийски, скитски или сасанидскоперсийски с
по-дълбоки корени и основа в ахеменидското изкуство от VІ в. пр.н.е. и
асирийското изкуство от VІІІ в. пр.н.е., като например мъж в броня, със
завити в края крилца,, а може би уши, които излизат от врата му, и с корона,
очевидно цар, язди антропоид и обърнат рязко назад, се прицелва с лък срещу
връхлитащ леопард или пантера, докато самият антропоид е фантастико-митично
същество с тяло на крилат лъв или грифон и с глава на възрастен мъж с
вглъбено-замислено продълговато лице с мустаци и заострена отдолу брада, също
с корона. След и сред всичко
това, особено силно се откроява и именно по
тази причина,
изключителен интерес представлява Триумфиращият княз - Victorious prince, Конникът от кана № 2, в сасанидска в
основата си тежка метална ризница и шлем, подобни обаче и на броните на
уйгурите от Западен Туркестан, и с определено монголоидни черти на лицето, когото специалистите
антрополози определят като тураноид – междинно-смесен антропологичен тип от
европеид и монголоид, който възниква на границата на Азия и Европа и е
характерен преди всичко за тюрките най-общо, а така също и особено и за
българите оногури и волжските българи, както и за унгарците от епохата на
тяхното“Завладяване на родина”, т.е. краят на ІХ-началото на Х в. (Gy. Lásló, İ. Rácz). Конникът здраво държи за косата и влачи край коня си подтичващ мъж с вързани отзад ръце и с ясно изразени
европеидни черти, също в броня, но по-друг вид, а на задния край на седлото му, е окачена отрязана човешка
глава, пак с европеидни черти на лицето и дори като че ли напълно със същите индивидуални черти като на
пленника, аналог на която глава е най-вероятно разпространеният при старите
тюрки обичай да отрязват главата на победения неприятел и да я носят на
колана си като знак на победата, но пък от сравнително отдавнашните ни научни
занимания в областта на османотурската история ние със сигурност знаем, че
завръщащите се от някакъв поход към Средна Европа турски войници струпват пред стените на
Столицата десетки хиляди черепа на убити противници, или пък съществуващата
при старите иранци практика да отрязват главата на убития от тях на бойното
поле противник и да я поднасят като дар на своя цар или на храма на Анахита,
на която практика доста прилича и обичаят на волжските българи да поднасят и
посвещават на Тангра отсечената глава на противника си герой, когото са убили
на бойното поле [вж. и срв. Байчоров 1989, 94-133; Ваклинов, Ваклинова 1983,
6-47; Дончева-Петкова 1966, 25-55,108-127; Мавродинов 1959, 116-118,122-129;
Младенов 1935, 7; Овчаров Н. 1989, 430-436; Фехеръ 1997, 66; Kunsthistorische
Museum 2003; Lásló, Rácz 1984, 36-171; Mavrodinov 1943, 12-14,106-171; ЕнцБг-4,
406]. Специално, между впрочем, тъкмо
за каната с тази гравюра, най-често и най-бързо и лесно се приема и твърди,
че е аварска от VІ-VІІІ в., откъдето пък като аварско по произход и
принадлежност се определя и цялото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош”,
именно поради което и на Националната изложба в Австрия през 1996 год.,
сбирката, в която Съкровището е представено единствено чрез рисунка с надпис “Goldkrug Nr. 2 von Sînnicolaul Mare
(Nagyszentmiklós), Rumänien, 6.-8. Jhdt.”, има подзаглавие
“Horsemen from the East”, т.е. “Конникът от Изтока” [Daim 2003, 1; National
exhibition 2003, 2]. По отделните съдове на Златното
съкровище “Надь Сент-Миклош” има гръцки и прабългарски гръкографични и
рунически надписи, като възможно най-точния и убедителен прочит и превод на
гръкоезичния надпис върху две от златните купи дължим на световно известния и
утвърден български езиковед акад. Ст. Младенов” [1935], според когото преводът на
текста на Надписа трябва да има вида “Христе, чрез водата [кръщението]
успокой твоето чедо [рабъ], като го освободишъ [отъ грhхътъ]” [30-34], който превод лично ние, позволявайки си
малко своеволие, бихме доотредактирали не смислово-съдържателно, а само стилистически:
“Исусе Христе, чрез Водата успокой раба Твой, като го освободиш от греха!”. Не така добре стоят нещата
обаче с прабългарските гръкографични и рунически надписи, които все още и засега може да се
считат за недостатъчно обосновано и убедително разчетени и преведени, докато
специално Надпис № 21, както е номериран съответният
съд още от J. Hampel [1885], представлява по
същество не само “най-дългия надписъ в гръцки букви на единъ от златнитh с@дове из казаното съкровище” (Ст. Младенов) или “Първият
запазен текст на прабългарски език” (М. Москов), но той е преди всичко и
най-вече лексико-граматически най-обемистият, пълният и завършен,
формално-съдържателно коректно-правилният и дори изящно-красив, собствено-специфичният и известен засега
текст на прабългарски език или с една дума, този Надпис, както и самото
Съкровище, е уникален и неповторим. Надписът е изпълнен с гръцки букви по периферията на
богато украсен с ажурна плетеница златен диск, допълнително монтиран върху
дъното отвътре на
плитка
полусферична златна чаша във вид на овално тасче с диаметър На външната страна на дъното на
тази малко необичайна от съвременна гледна точка златна съдинка, но така или
иначе и въпреки всичко, в случая все пак чаша, е изгравирано фантастично
животно с лъвска глава (Л. Дончева-Петкова), но повече прилича като че ли на
конска глава с буйна грива и зейнала уста, с тяло по-скоро на крилат кон с
орлови крака с тънки дълги нокти, с рязко прегъната нагоре и привързана към
гърба опашка, завършваща с две по-дълги и едно по-късо, между тях
разклонения, с гърди, нашарени с хоризонтални райета и с хълбоци, върху които
се спускат стеснено-завити в краищата си кичури дълга козина и което
фантастично животно е забило ноктите си последователно в темето на главата,
лявата плешка и левия хълбок на космат планински козел с отворена уста и
изплезен език и с гърди и шия, нашарени пак на хоризонтални райета. Там, където започва и завършва Надписът на вътрешната страна,
е гравиран и равнораменен християнски кръст с трапецовидно уширение в края
на всяко едно от рамената, но без каквито и да е допълнителни елементи или знаци, като разгънат по
права линия в нашия прочит и препис целият Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь
Сент-Миклош” има следния вид: † ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ· ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ † По добре разбираеми
причини, “асемантичното” четене на Надписа не представлява никакъв проблем,
но проблемите възникват и се проявяват едва след опит да се разчете,
транскрибира, осмисли, разтълкува и преведе Надписът, именно поради което до
днес са налице немалко на брой прочити и преводи резултат от такива опити,
които, разбира се, изобщо не съвпадат помежду си и все пак, определено
смущаващото и дори фрапантното в случая е това, че съдържанието на текста при
всички тях се получава и звучи или малко странно и необичайно за такъв вид
надпис, или пък изцяло алогично и дори забавно-комично, но има и такива,
които изглеждат направо фантастично-неописуемо и невъобразимо, именно поради
което, изпаднали в силно затруднение, ние си мислим, че дори и последното определение е твърде бледо
и изобщо не е в състояние да придаде и изрази докрай и напълно онова, което
наистина представляват като съдържание и форма някои от досегашните преводи. Така например пръв датският
проф. В. Томсен превежда надписа като “Буила-жупанъ завърши купата, (тази)
купа за пиене, която Бутаулъ-жупанъ приспособи да се окачва”; акад. Ст.
Младенов - “Боила зоапанъ дълба (писа, гравира) борбата, Бутаулъ зоапанъ дълба
(гравира) в@трешния кръстъ”; унгарският
проф. Д. Немет през При това положение на нещата
около досегашните прочити и преводи на Надпис № 21 от Златното съкровище
“Надь Сент-Миклош”, трябва непременно да се отбележи, че вън и независимо от
всякакви извъннаучни лични предубеждения и предпочитания, чисто и просто по силата и с оглед на вътрешно
присъщите му, тюркологически съвсем лесно установими и наблюдаеми дори и “на
повърхността”, структурнотипологически
черти и особености, именно този надпис получава своето най-логично-адекватно
и завършено-убедително разчитане, тълкуване, обяснение и превод единствено и
само на основата и в рамките на тюркските езици, тъкмо където са налице и
може да се намерят не някакви си “по-преки подобия” или “близки и надеждни
аналози”, които могат да послужат единствено, за да се скалъпи с тяхна помощ
само някакъв си измислено-фалшив “превод”, а самите онези,
изконно-оригиналните, чистите и неподправени, същинските и истински думи и
граматични форми от Надписа, с тяхната, разбира се,
фонетико-лексико-граматична модификация и специфика в зависимост от
респективно по-голямото или по-малко съвпадение или различие според
по-голямата или по-малка близост на съответния тюркски език до прабългарските
езици и диалекти. Преди преминаването към
разчитането, тълкуването и превода на Надписа обаче крайно наложително е да
се определи и посочи графико-фонетичната емпирична база под формата на
конкретна транскрипция, на основата и с помощта на която да се развият и
обосноват и всички по-нататъшни разсъждения и съображения относно
съдържанието на неговия текст, именно поради което ние
транскрибираме Надписа в познатата и използувана в лингвистиката латинска по
основа графика като Buila žoăpan tеšеji dugetоjgi
Butaul žoăpan tagrogi ičigi täjši, тъкмо тази форма и различията спрямо останалите
транскрипции на която ще бъдат достатъчно подробно, индивидуално-поотделно анализирани и аргументирани в хода на
цялото по-следващо изложение и на основата тъкмо на която трябва да се
осъществи и разгърне и нашето по-нататъшно изследване на Надпис № 21 от
Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, с крайна цел достигането и
предлагането на един обектно, максимално адекватен и логичен, обоснован и
убедителен превод на неговия текст на български език. Наред с това, просто
за практическо удобство и по-голяма яснота, улеснение и прегледност по време
на целия по-нататъшен анализ, и големите букви на оригиналния гръцки надпис,
се превръщат в малки букви, без, естествено, началните букви на собствените
имена, което между впрочем много отдавна го е правил друг проучвател на Съкровището [Hampel 1885, 47], в резултат на което Надписът получава следния вид: †Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη† Така полученият текст,
разгледан най-напред от синтактична гледна точка и по-специално и единствено
от гледна точка на теорията на изречението, комуникативния синтаксис,
представлява по същество непълно изречение, подлогът на което е изпуснат и
сказуемото на което е думата най-накрая ταιςη, която от своя страна
едновременно притежава и подчинява две еднородни, съчинително разположени
едно спрямо друго определения, съответно Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη и Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη, така че в този най-общ
синтактичен план текстът на Надписа се състои от две основни
подчинително-определителни групи, съответно Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη
ταιςη и Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη. Всяка една от думите или имената
в рамките на горните две определителни групи или само определения, както и
самото определяемо, е сложно лексико-граматично единство или цяло от
лексикално значение, съдържащо се в корена или основата на думата и
благодарение и посредством което тя реализира присъщата си
номинативно-репрезентативна функция, и морфолого-синтактични значения, носени
от словообразувателните и/или словоизменителните суфикси, прибавени към
корена на думата, а така също и от синтактичната позиция, която тя заема, по
силата на което самото това лексико-граматично единство или цяло вече не е
дума, нито корен или основа, нито пък суфикс, а словоформа. Както е в лингвостатистиката,
от междина до междина, в непълното изречение на текста на Надписа има ни повече, ни по-малко, точно девет на брой
словоформи, с техните вътрешно- и
външнотюркски паралели и съответствия, спрямо които тези словоформи се
очертават и представят най-напред единствено и само като лексеми и
разкриването и анализът на които води съответно към определянето и на техния
произход, по време на което съотнасяне и определяне може да се изведе и установи
и възможно най-точният и пълен фонетичен строеж на лексемите, откъдето пък да
се осъществи и тяхната транскрипция в тук избрания вариант на латинска
графика, за който като че ли е необходимо да се припомни само това, че букв. j обозначава, вече в българска
графика, сонорния съгласен зв. й. Издирването и посочването на
вътрешно- и външнотюркските паралели и съответствия на специфичната
морфологична структура на словоформите във вид на конкретни
словообразувателни и словоизменителни суфикси и то с присъщата им синтактична
функция, изразяваща се в техните неравностойно-нееднакви място и роля, както
една спрямо друга, така също и по отношение на цялото изречение, представлява
по същество аргументация и разкриване и на техния, на тези суфикси, максимално
точен фонетичен строеж, което също така ляга в основата и завършва цялостната
транскрипция на словоформата. Установяването и експлицирането
по този начин на окончателния звуков строеж на словоформите, а така също и на
присъщите им лексико-граматични значения е първото и единствено, необходимото
и задължително условие предпоставка за издирване и привличане и на техните
лексико-граматични съответствия в българския език, което по същество и
фактически представлява и не може, разбира се, да бъде нищо друго освен
извършването и на техния превод на съвременен български език от езика, на
който е съставен текстът, засега само предварително-предположително
постулиран и приет като прабългарски език, но непрекъснато експлициран и
доказван по време и в процеса на самия контактолингвистичен,
историколингвистически и етимологичен анализ-синтез, в пункта на всеки
по-частен и ограничен сектор на Текста. Основната и най-съществена
както в номинативнофункционално, така също и в синтактикоструктурно отношение
словоформа в изречението на текста на Надпис № 21 от Съкровището е главният и
водещо-определяем лексико-граматичен елемент на всяка една от двете
подчинително-определителни групи на Текста или това е слформ. ταιςη, която води, притегля, обединява
и подчинява на себе си пряко или косвено всички останали единици на Текста и
която най-напред като лексема, при някои от досегашните преводи се съотнася и
идентифицира от проф. В. Томсен например с тюрк. диал. *tesi/tessi, при което обаче според него е
изпаднал зв. p, запазен
иначе в тур. tepsi, а така също и с общтюрк. teš-/tiš- “издълбавам, пробивам, цепя,
правя дупка” (Ст. Младенов). В тюркските езици такива
значения като “чашка, чаша; плитък съд в различна големина, който служи за
носене на чинии”, т.е. “поднос”; “плитък, широк и равен съд, който служи за
печене върху него баница, сладкиш и др.”, т.е. “тава”; “чиния; голям съд;
дървен съд, който служи вътре в него да се слага сварено месо; копаня;
корито”; “ниска маса, тепсия, софра”се съдържат и носят от тур. тас,
таса, специално това от персийския език, кирг. тегäш, койб. тепси, равно на тäпши, алт., тел., бараб. тäпши, тäпч (Радл), но също така и от сткъпч. tepsi, сртюрк. tewsi, тур. tepsi, но алт. tepşi/töpşü, тел. tepşi, кирг. tepşi, балк. tepşek и др.; смята се за добре известно,
че думата идва от китайския език, като предположението, че произхожда от
персийския език, е лишено от здрава основа; монголите са я заели от тюрките,
но очевидно е, че разпространените в повечето от
тюркските езици форми като tepşi, tepçi идват от монголския език;
определено навеждат на размисъл балк., ног. tepşek, а перс. tabşi е заемка от монголския език (H. Eren). Наред с това тур. обл. teşt “леген за пране” идва от перс.
taşt/ţaşt “a bason; a salver; a ewer-stand; a large basin, ewer, cup,
bowl”, пак в
иранските езици са пехл. taşt, кюрд. teşt, арм. tašt е заемка от пехлевийския език,
а същата лексема е преминала още в и в грузинския, арамейския или сега
сирийския и съвременния арабски език; “коми taşti “чаша” - перс., тюрк. tašt” е стара персийска заемка в
угрофинските езици, попаднала в тях като “странствуващ термин” с
посредничеството на други езици (В. Абаев), докато засвидетелствуваното в
надпис върху чаша още от ІІІ-ІІ в. пр.н.е. от погребение в района на Омск, хорезм.
tašt “чаша” е по-късно и собствено
вътрешноиранско развитие на наличното в текстовете на Малката Авеста, taštа “чашка, чаша”, което
пък трябва да е номинативносемантическо развитие и идиоматизация на
авестийското страдателно причастие taštа “вырезанное” от
гл. taš- “вырезать; кроить”, стинд. taştа, лат.
tеsta, рус. тесать, всички от ие. *tеќþ-/tеќþtā-
(В. Лившиц). От друга
страна тюрк. *täpsi “блюдо, тарелка; небольшой,
низкий стол” е представено вероятно в древнотюркския език откъм VІІІ в. и
определено – от ХІ
в., широко разпространено в съвременните тюркски езици, оттук е заето в
монголския, персийския и други езици, води началото си от сркит. diep-cjį', съвр. dië'zi (И. Шервашидзе); кум. tepsi “Servierbrett” е от монг. tebsi “Schüssel”, калм. tewş “Truhe, Mulde, Schüssel” са от китайски, алт., тел.
tebçi “Teller, Schüssel” са от монголския език (N. Poppe), във връзка с който език
безспорно са и втмонг. тэвш, девш, дебши “корыто; продолговатое
блюдо” (Б. Тодаева); “Cuman tepsi
"plate, dish" (in numerous Turkic
dialects) - Mong. tebsi "large
oblong plate, platter or tray, trough"<Chin. tieh-tzu, Middle
Chin. *dep-tsi. Of
uncertain origin is (CC, 90/105)” (P. Golden). Ето защо, очевидно-безспорно тюрк.
*täpsi води началото си от китайския език,
но доколкото огуротюркските, т.е. българските племена и езици са се обособили
и отделили от пратюркските племена и езици може би някъде около средата на
ІІІ хил. пр.н.е., то думата трябва да е преминала в тюркските езици изобщо,
представени от българските езици в частност, много преди предположения
по-горе период VІІІ-ХІ в., напълно възможно дори още към началото на І хил.
пр.н.е., когато се засилват етнолингвистичните контакти и взаимодействия
между българи и китайци, а наред с тази дума, но и независимо от нея, в
иранските езици си има и друга, фонетико-семантически много близка и почти
тъждествена с нея дума. След всичко това, обръщайки
отново внимание на историколингвистически и компаративистически пределно
некомпетентно-неквалифицираната некоректност и научна непочтеност на Х. Ерен,
който в стремежа си да забие корените на турския език директно в тюркския
праезик, така че от всичките 25-30 съвременни тюркски езика да остане
единствено и само турският език, и без какъвто и да е коментар и обяснение на
силно нуждаещата се от това, очевидно-безспорно нетипично-огузската тук
фонетика, определя стогуз. tewsi (DLT) като Orta Türkçe, което ние малко по-горе нeизбежно и по необходимост преведохме с все още не съвсем точното и ясно “среднотюркско”,
приключваме обсъждането на въпроса с припомнянето, че от трите български
езика - аварски, прабългарски или болгарски и хазарски, както беше показано
преди това при етимологизацията на мли Авитохол [Добрев 2004; Dobrev 2003], а така също и на
безспорно прабългарската вътрешноинтегративна заемка в българския език, лекс.
шавар, от която са и редица местни имена не само по сегашната, но и по
историческата българска езикова територия [Добрев 1996, 141-154],
етимологичната фонетична промяна спирантизация на зв. б и
преминаване в зв. в се наблюдава единствено и само в
болгарските езици и диалекти, а както се видя и малко по-горе на такива
определено прабългарски примери като шегор, шейна, но защо пък да не добавим тук и
шаран, огузотюркският паралел на което е тур. sazan, навсякъде където зв. ш е
закономерно-собственото болгарско съответствие на огузотюркския зв. с, по
силата на което като цяло въпросната лексема още в болгарския праезик трябва
да има вида *tävši и дори, а може би след това и
вида *täwši, което се наблюдава, както може
да се види от току-що приведените примери, също така, но не като правило, а
само като изключение и в староогузския, но и във вътрешномонголския език. Въпросният звук общо взето
проявява склонност към изпадане и тук той наистина и реално изпада, което от
своя страна създава предпоставки и за дифтонгизация на широката гласна, така
че в севернодунавския прабългарски диалект напълно закономерно се получава обл. *täjši, гръкографично ταιςη, където между впрочем буквсъчет.
αι напълно в произносителната
норма на средногръцкия език се произнася като българския зв. ай, а
фонетичното значение на гръцката букв. ς се оказва и доказва, е зв. š [вж. и срв. Абаев 1981, 88-89;
Лившиц 2002, 43-46; Милев, Михайлов 1966, 9; Младенов 1926, 66; ~*~1935,
78-79; Тодаева 1981, 210; Шервашидзе 1989, 68; Doerfer 1963, 249-251; Golden 2003, 13,18; Poppe 1962, 339; ДТС, 557; Радл-3.1,
914-917,1033,1116-1117; AiWb, 628,646; DLT-1,
423; ~*~-3, 50; Eren, 403,405;
KdKum, 184; Pokorn, 396,1058; Räsän, 468]. Точно този фонетичен
комплекс *täjši, лингвосемиотически съдържа и носи в себе си значението
“купа за пиене, чаша”, по силата на което за нейно съответствие в съвременния
български език се взема и лекс. чаша. В изречението на текста обаче
анализираната словоформа е съществително име в именителен падеж и
същевременно е и сказуемо на непълното изречение, която синтактична позиция и
функция, съгласно правилата на тюркския синтаксис, прави словоформата
определена и тъкмо това изисква и налага определена да бъде и българската
словоформа нейно съответствие, каквато съгласно правилата на съвременната
българска граматика е слформ. чашата. Пак съгласно принципите на
тюркския синтаксис, от две еднородно-съчинително разположени определения към
едно и също определяемо, на анализ и евентуално семантико-функционално
преобразуване и представяне в лексико-граматичните средства на друг език,
например на българския, подлежи най-напред по-отдалеченото от определяемото
определение и такова тук е определителната група Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη, едва след която вече идва ред и
на групата Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη. На първо място в по-предната
определителна група стои слсъчет. Βουηλα ζοαπαν, втората съставка на което се
повтаря и в слсъчeт. Βουταоυλ ζωαπαν от следващата определителна
група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη, именно с оглед на което напълно
основателно възниква и изключително важният и съществен за разчитането и превода на
Надпис № 21 от
Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” въпрос за броя на лицата, за които се
споменава в него и каквито задължително трябва да има, освен ако това не е
надпис от и за друго одушевено същество, например добродушно-симпатичното добиче
магаре, вероятността за наличието на която
абсурдно-парадоксална ситуация, разбира се, е равна на нула. В действителност, доколкото в
гравираните на две места и графически почти съвпадащи слформ. ζοαπαν и ζωαπαν, много бързо и лесно се
идентифицира добре известната, средновековна българска титл. жупан, а пред
нея стоят две отделно-различни думи, то няма никакви причини, като начало,
както е направено и от първия разчел и превел Надписа, проф. В. Томсен, тези
две думи да не се приемат за мъжки лични имена, съответно Βουηλα и Βουταоυλ, основателността и правомерността
на която стъпка се потвърждава допълнително не само от това, че досега
няма общо взето
нормално-уравновесен изследовател, колкото и периферно-отдалеко да е взел отношение по
Надписа, да не е направил точно така, но още и след окончателното пълно разчитане и превод на
Надписа, когато се оказва, че едното от лицата е субект на едно действие, а
другото лице пък – на друго, и с това в общи линии се изчерпва и представя
като напълно логично-адекватна и предметно-събитийната пресупозиция на текста
на Надписа. Независимо и от това, тук
изобщо не подлежи на съмнение, а камо ли пък и на ревизия, също така и
очевидно-неоспоримият факт, забелязан още от проф. В. Томсен, че мли Βουηλα от Надписа се намира в някаква
връзка, но защо пък да не си го кажем направо и наведнъж, особено когато
тъкмо около това име и неговата генетична основа в началото на миналия век
големите езиковеди и историци са водили горещи спорове и в края на краищата
са постигнали единомислие (Ст. Младенов), днес вече това мъжко лично име всъщност
и в действителност, но и с нарочно повторение, очевидно-безспорно възниква и
се образува на основата на добре известната прабългарска титл. βοιλα,
βοηλα, достатъчно често и широко използувана
и засвидетелствувана в прабългарските каменни надписи от VІІІ-ІХ в., в
подкрепа на което наше обобщително заключение, макар и засега да няма особена нужда
от това, може да се приведе също така и сргръц. фми Βοίλας (В. Бешевлиев). Само много силно предубеждение
или заблуждение някакво може да стане причина и повод да се търси основа и
обяснение на мли Βουηλα от Надписа, в неясно
кои думи от кои езици, както се видя пак в раздела по-горе, когато гръкографичните прабългарски надписи от
първите два века
на Първото българско царство (681-1018), а така също и гръцките и латинските
извори за същия период, са пълни с форми и употреби на собствено болгарската
и засвидетелствуваната немалко пъти, титл. βοιλας самостоятелно и в съчетание с
други титли, и при това пределно старателно, дори педантично събрани,
систематизирани и най-компетентно обяснени от акад. В. Бешевлиев
[1992] като βοιλας,
βοϊλας - им.п., βοιλαν
- в.п., βοιλάδασ - в.п.,
мн.ч., βοιλάδων - р.п.,
мн.ч.; βοιλα
καυχανος,
βοιλας
κολοβρος,
βουλίας
ταρκάνος и най-вече ηζουργου
βουλιας,
ητζηργου
βωυλε, сравнително
много по-късно силно славянизираната и видоизменена форма на която титла е стб.
áûëÿ [61-62,64], но в Супрасълския сборник - áûëè~ (Р. Цейтлин), от което е също
така и струс. быля, и която форма в действителност е закономерен
краен резултат от
добре известната и характерна за старобългарския език, етимологична фонетична
промяна у-ъ [срв. СлПИг, 28]. Прабългарската титл.
βοιλα, βοηλα от друга
страна, при цялата неопределеност на израза, не е “Книжовна транскрипция на
гр. βοηλάς”
[БЕР-1, 63], а
си е напълно естествен и изобщо неделим лексикален инвентар от историческите и
сегашни тюркски езици, което в същото време, по необходимост означава още и
това, че и мли
Βουηλα от
Надписа в никакъв случай не може и не бива да се анализира и определя
генетико-исторически вън и независимо от старотюркската титл. bojla, образуваща например заедно с други общотюркски титли, такава сложна по състав титулна
композиция като bojla
baγa tarkan от
Орхоно-Енисейските рунически паметници от първата половина на VІІІ в. [ДТС,
110], наличието на която в този надпис, поне като звуков строеж, допълнително
свежда до нула вероятността днболг.
боила да
води своето начало, както ни се предлагаше по-горе, именно от арабския език от
една страна и от друга страна, най-категорично и безпрекословно изисква и
налага българската титл. боила
да се съотнася, свързва и обяснява единствено и само на
основата и във връзка със старотюркската титл. bojla. Между впрочем какво
нормалният човек трябва да си мисли за някакъв си “памироирански
древнобългарски език” и съответно за неговия “гениален откривател”, когато
дори по линията и на нивото на многосъставността на титулатурата
прабългарският език има паралели в тюркските Орхоно-Енисейски рунически
паметници от началото на VІІІ в., където е току-що приведената многосъставна
композиция bojla baγa tarkan, а в общо взето синхронните
прабългарски надписи пък композицията я има пак като трисъставна, но във вида
βογοτόρ βοηλά
κουλούβρος и κανά βοηλά
κουλούβρος [Бешевлиев
1934, 150] – кога най-после словосъчинителите в прабългаристиката, вместо да чукат
в отворена врата, “откривайки” Прародината на българите, или да гонят вятъра,
изсмуквайки из пръстите си прабългарския език, ще проучат, разкрият и опишат
онази пределно усложнена административно-политическа йерархия в социалната
структура на прабългарското общество, която се съдържа и крепи върху дори
само тези три думи. Руският езиковед
етимолог, специализирал се конкретно в определянето произхода на най-древния
слой заета лексика в тюркските езици, И. Шервашидзе [1990], привежда и
предлага пространна извадка от G. Doerfer [1965, 393-398], който тук прави
“най-съдържателния анализ на старотюркската държавна власт и титулатура”,
докато самият текст като цяло, достатъчно ясно представя, експлицира и
“характеризира структурата на старотюркската държавна власт и титулатура”, а
в самата извадка се обособяват пет категории титли, като тук са приведени
само три от тях: 1. Рангови титли – хаган; 4. Почетни звания и
названия за длъжностна принадлежност – тархан и 5. Длъжностни звания – тегин. Почетното
звание boįla има значението “принадлежащ към Държавния
съвет”[81-83]. И все пак, за
нуждите на настоящото изследване са напълно достатъчни и онези предварителни
резултати от етимологичното проучване на Лексемата, според които, доколкото в
съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали
в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на
Гръко-Бактрийското царство, а посредством “все още неидентифициран междинен
източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с
гръц.
βουλεία “звание
члена совета”, βουλαĩος “подающий
(благие) советы” от βουλή, βουλα
“совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е
тъждествена и титл. ΒΟΙΛΗ, в бактрийска транскрипция и
вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че
думата може да се окаже преминала от късноантичния средноазиатски гръцки
език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе). Всичко това, на нас
лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент,
ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно
следва да бъде конкретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед
на онзи, “все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не
може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно
българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди
началото на Великото преселение на народите, първи и най-напред от всички
тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена
и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които
достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация
най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79;
~*~1990, 89-90]. Този
етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже
към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е.
обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването
сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели
племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена
и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите
на Сасанидоперсийската империя, включила и приела в себе си
Гръко-Бактрийското царство с всичките му съществено-характерни до определена
степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи
от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура. От българските езици
и народи лекс. боила трябва
да е преминала и към останалите тюркски езици и народи, включително и към
езиците на племената, оставили Орхоно-Енисейските рунически писмени паметници
от началото на VІІІ в., именно поради което като цяло тя си е гръко-иранска
по произход, но собствено тюркска и дори общотюркска по принадлежност и
употреба и като такава тя си остава както в прабългарския език, така също и в
качеството си на генетична основа на въпросното мъжко лично име от Надпис №
21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, където успоредно на нейната
семантико-функционална модификация, се наблюдават и някои фонетикоструктурни
промени и особености [срв. Altheim 1959, 253-255]. Транскрибирането на мли Βουηλα
в латинска, но по-точно в тук възприетата и вече
използувана, латинографичната по основа езиковедска транскрипция, започва,
разбира се, от първата гръцка букв. Β, - съвременната буква вита, но
средногръцката бета, относно която малко по-подробно и допълнително към много
кратката бележка по-горе, трябва да се посочи още, че тъкмо тази буква, много
вероятно доста преди началото на ІХ в. започва да променя своята фонетична
стойност, вследствие на което в действителност се променя самият зв. б, който към средата на същия век
вече окончателно се е превърнал в зв. в, именно поради което и с цел да се избегне евентуалната
фонетична двойственост и объркване при записването и четенето на думи и
имена, които съдържат този звук, се прибягва до нейното, на буквата
подчертаване, което същевременно означава и показва, че в този писмен
паметник, Буквата, за разлика и дори противно на съществуващата говорна
практика, все още съхранява и носи старата си фонетична стойност във вида на
зв. б. Подчертаването
на букв. Β
в Надписа е забелязано естествено още от проф. В. Томсен, който на тази
основа го поставя в ІХ в., но след Покръстването, т.е. във втората половина
на ІХ в., и който ни съобщава, че според Хампел “тая форма фигурира за пръвъ п@тъ върху една от монетитh, сhчени отъ гръцкия императоръ
Василий (867- След това, във византийското унциално писмо буквсъчет. ου по начало си има звуковата стойност [у] (Г. Хабургаев) или пък “твърде рано двугласната ου е получила изговор у” (Ал. Милев, Г. Михайлов), докато различното изписване с ου, ο или υ на прабългарските имена и думи като Ομορταγ~Ομουρταγ, εστρωγην~ |