НАДПИС
№ 21
ОТ БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ
“НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ”
(в т о р
а ч а с т)
След така обоснования и
осъществен превод на първата подчинително-определителна група в структурата
на текста на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, на същия
анализ-синтез и евентуално семантико-функционално преобразуване и представяне
в лексико-граматичните средства на българския език, т.е. на превод подлежи и
следващата, втората подчинително-определителна група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη, на първо място в която стои слформ. Βουταоυλ, за която по-горе вече се каза,
че представлява по същество мъжко лично име, първата буква на което е
подчертана и затова в светлината и на основата на това, което се каза пак
по-горе за подчертаването на тази буква изобщо, няма никакви причини тази
буква да не се транскрибира чрез букв. B. На същите основания от по-горе
и по-нататък въпросната словоформа се транскрибира съответно като Butaul, а цялата
апозитивно-подчинителна група - като Butaul žoăpan, която обаче в своя превод
получава вида жупан Бутаул. Ето, че настъпи мигът на
най-интересния и най-сложния и труден за осмисляне и превод морфологичен
елемент, който вече осуети и провали досегашните опити за тълкуване и превод
на Надписа, защото всички проучватели без изключение го мислят и приемат за
съществително име, като например един от по-последните сред тях е и турският
езиковед проф. Т. Tekin [1987], от когото лично ние, като от носител на турския
език, който общо взето се смята за “класически” тюркски език, не очаквахме да
се подведе по тюрколозите, носители на индоевропейски езици, и да не
идентифицира и семантизира тази словоформа коректно-адекватно на нейната
същност, структура и синтактична функция. За съжаление тъкмо според този
турски езиковед “изразът içigi tesi може да се приеме за
подчинително субстантивно словосъчетание, образувано с помощта на
притежателното окончание Всъщност и в действителност в
основата на слформ. ητζіγη лежи пак прабългарско, само че
този път не минало, а бъдещо причастие, образувано с помощта на суф. -iq, и това причастие е още
по-рядък, отколкото предишното минало причастие δυγєτοιγη, и дори изключително рядък
случай, защото, ако предното причастие се среща и употребява в по-голям брой
исторически и съвременни тюркски езици, то това причастие се среща и
употребява като че ли единствено и само в историческите, миналите тюркски
езици и то предимно в българските по-общо и в болгарските, прабългарските
езици и диалекти по-специално. Според Н. Гаджиева [1973] през
“общотюркската епоха” суф. -к/-г е причастие, което сравнително
рано започва да излиза от употреба и впоследствие се превръща или в
относително прилагателно име, или пък в съществително име [43-44], докато в Сравнительно-историческая
грамматика [1988]
се лансира не особено точно-адекватното според нас мнение, че “в ранното
състояние на тюркския праезик е съществувало отглаголното прилагателно (причастие)
на -(у)q, само че то рано започнало да
отстъпва своите позиции във връзка с появяващите се в езика синонимични
образования” [469]. Към Х-ХІ в. обаче Причастието
все още е запазено в староогузския език и тук то се употребява напълно
нормално и закономерно, видно от такива примери като Küz keligi yayın
belgülüg, тук преведено като “Güzün gelişi ilk yazdan belli olur”, т.е. “Идването на есента
проличава от пролетта”, но всъщност трябва да се преведе като “От лятото
проличава това, че ще дойде, трябва да дойде пролетта”, където непременно
трябва да се забележи, че изразът “От лятото” не е съвсем точен, защото там
има инструментален падеж и буквално се казва “чрез, посредством лятото е
белязано, посочено”, а така също и това, че в староогузския език квазиподлогът
на подчиненото изречение е в им.п., докато при съвременното съответствие на
същото изречение, този подлог е задължително в род.п., защото само по този
начин може да бъде определен: Güzün geleceği yazdan belli olur [DLT-3, 160]. Както проличава достатъчно ясно
и недвусмислено и от така преведените на български език
причастно-субстантивни определителни групи, въпросното причастие има много
особена и специфична, не адективно-призначна или субстантивно-предметна, а
единствено и само модално-темпорална семантика, присъща и характерна за него,
не като словоизменителна, нито пък като словообразувателна, а тъкмо и
непременно като функционално-словообразувателна форма на глагола (Н.
Баскаков) с такива смислови признаци като “пожелателност”, “изискване”, “наложителност”
и каквато семантика може да има само в спрежението на финитния глагол. Тази особеност и специфика на
старотюркското бъдещо причастие на -iq се съдържа, разкрива се още
по-ясно и определено и може да се види и върху други примери от староогузския
език: Meninğ
barıgım bolsa manğa tuşgıl “Ben gidecek olduğumda bana
kavuş”; Keyik keligi bolsa okta “Yaban hayvanı gelecek olsa
ok at”; Ulıgu “Uluyacak zaman” - Bu ugur ol böri ulıgu “Bu sıra kurt ve kurda
benzer hayvanların uluyacakları vakittir” [DLT-1, 26,136], а така също и върху един
пример от къпчашкия татарски език, където обаче
функционално-словообразувателният суфикс вече е друг: Без барасы юллар
“Пути, по которым нам предстоит идти” [Гаджиева, Серебренников 1986,
152]. По повод между впрочем тъкмо на
това толкова рядко и специфично прабългарско причастие, тук наистина много
интересно, но изглежда едва сега и точно тук става възможно и доказването на
дума от българските народни говори като прабългарска, защото
очевидно-безспорно с прибавянето на същия прабългарски суфикс към пак
прабългарския гл. *вар- “идвам; женя се” е образувано и онова
древно прабългарско прич. *варик (ер) “мъж, който ще дойде,
трябва да дойде; мъж, за когото ще се, предстои, трябва да се оженя”, на
основата на което и по пътя на субстантивацията с помощта на собствено
славянобългарския персонално-професионален суф. -ин е получено
и нрси вариин “годеник”, за който годеник се пее в народна
песен от Шуменско: Свако, ле, какин вариин,...(!?) [Рд]. С това обаче чудесата във и около
лингвистиката на Съкровището не свършват защото се оказва, че точно такова
бъдещо причастие е употребено и при руническите надписи на някои от неговите
съдове, едва след разчитането и превода на които се стига до изключително
важния и дори любопитно-куриозния за нас българите извод, че тъкмо тези
съдове са принадлежали и са били ползувани и от основателя на българската
държава хан Аспарух!!! В интерес на истината и за
много голям, според нас, срам за българските проучватели на Съкровището,
никой от тях не знае, не иска да знае, не е забелязал, кой знае защо
игнорира, не вярва, омаловажава, подценява или какво(?!), безспорния факт, че
още преди И на нас все още не ни се
вярва, но след като се запознахме по-основно с публикацията на същото
тълкуване и превод вече в монографията на проф. Т. Текин, посветена специално
на “дунавските българи” и техния език, стигнахме до извода, че няма никакви
причини да не приемем засега, а може би дори и завинаги, тъкмо тези резултати
за дълго търсеното и меродавно-окончателното решение на проблема, което обаче
според нас се нуждае от някои не особено съществени с оглед на цялото
корекции, за някаква ревизия изобщо не може и дума да става, а само за малки
поправки и добавки в тълкуването и семантизацията на отделни негови елементи,
без, разбира се, дори и изобщо да си мислим, че можем да вземем отношение по
тълкуването и семантизацията на самите руни, защото това не само, че не е
наша специалност, но и засега не разполагаме с необходимото и достатъчно
време и възможности за това. В тази втора публикация на
турския езиковед същият рунически надпис обаче се разчита с едно малко видоизменение
и различие във втората дума - Asparuq içu ayak, а и преводът му на турски език
е чувствително по-различен - “Asparuq'un içki kadehi”, който израз на български език
пък, доколкото в книжовния турски език лекс. içki има единствено и само знач. “спиртна
напитка; попийване” [ТРСл, 427], а и за нас няма никакви причини да си
мислим, че един турски езиковед може да я употреби тази дума в друго някакво
значение, следва да се преведе, разбира се, не като “Чашата за попийване на
Аспарух”, а тъкмо като “Чашата за спиртни напитки на Аспарух” [Tekin 1987, 32-33]. Според нас и този превод на
средната дума с това пак съществително име обаче не се очертава като особено
верен или точно-сполучлив, защото от него неизбежно следва изводът, че щом
като Аспарух има чаша за спиртни напитки, той трябва да има чаша или пак
толкова чаши, предназначени, да кажем за мляко или нещо друго, което изобщо
не изглежда нито логично, нито пък реалистично, да не говорим за това, че ние
не знаем какви точно спиртни напитки се консумират по него време, а и дали
изобщо се консумират. Именно поради това, наред и
след анализираните и поправени от нас малко по-горе примери от
волжскобългарските надгробни надписи, и тук отново трябва да се приеме, че
слформ. içu в тази позиция също така не е
съществително име, а бъдещо причастие от вида на току-що разгледаното
причастие от Надпис № 21 на Съкровището, само че при това бъдещо причастие
крайният зв. -q, отдавна вече се е превърнал в зв. v, аналогично не толкова на тук
приведените примери, колкото на пак малко по-горе анализираното минало
причастие от волжскобългарския език. Ето защо адекватно-коректната
турска транскрипция на руническия надпис трябва да бъде във вида Asparuq içuvi ayak, а преводът му вече се получава
като “Чашата, от която да пие Аспарух”, много по-подходящо за надпис върху
подаряван съд и напълно логично-реалистично като отражение на ситуация, при
която едно лице подарява на друго лице предмет, от който това лице да се
ползува или да употребява по съответния на неговата същност и предназначение
начин. Също много интересно и дори
неповторимо, но редуването q-v се наблюдава още и при надписа
върху блюдото за хранене и на друг един прабългарски хан, който обаче е от по-ранно
време и въпреки това е не по-малко забележителен и значим за българската
история, защото тук става дума за блюдото на убития през Както пише А. Мухамадиев [2004],
блюдото от позлатено сребро на хан Денгизих с диаметър Към така направеното описание,
ние пък, изучавайки по-внимателно-подробно Изображението, смятаме за
необходимо да добавим още и това, че според лицевите си черти,
антропологически, Царят е средноазиатски европеид, т.е. иранец с
тясно-продълговато лице и дълга остра в края брада; косата му, отзад под
короната, но по-скоро висока конусообразна шапка, известна в иранистиката и
тюркологията като кюляф, тур. külâh, е почти във вид на топка, на
кръста си има много къса поличка, не може да се разбере дали е с панталони,
но ако има такива, те трябва да са много тесни и прилепнали; десният му крак
е рязко прегънат в коляното и с горната част на ходилото лежи върху задницата
на коня; конят му е придаден отзад-отдясно с извита надясно глава с добре
очертани ремъци на юздата, приклекнал на задните си крака сякаш, за да посрещне
тежестта от момента на пробождането на глигана, опашката на коня е сплетена
във вид на къса, тумбеста шишарка, палдъмът, подопашникът му в частта си
върху задния десен хълбок си личи много добре, широк кожен колан с тесен кант
в горния край, от който висят наредени една до друга крушообразни фигурки и
други детайли, които в определен момент и в конкретен аспект също така може
да се окажат достатъчно съществени и значими. На дъното на
блюдото има тамга, която напомня хорезмийските, но се отличава от тях в детайлите,
и след това с великолепен почерк и много квалифицирано е изгравиран “турански
надпис”, който се отнася за “езика на западните хуни”(!?) – “надпись
относится к языку западных гуннов” и в него го има името, но по-добре в
оригинал: “не говоря уже о наличии в надписи имени царя Диккиза - сына
правителя государства “Скифии и Германии” Атиллы”. Тъкмо този
рунически надпис най-напред се транскрибира като “kiŋkeg dikkiz
ükü kessä - kijü sax sax saxynil gür täŋrig”, където с по-малки букви са посочени липсващите
в руническия надпис, но тук възстановени знаци, и едва след това в процеса и
в резултат на анализ, за който се привличат думи и от други тюркски езици,
както и културно-исторически сведения и данни, колко странно, се прави и
превод на отделните думи и словосъчетания от текста на Надписа, но на
откъснато-отделни части и без да се предлага какъвто и да е
сводно-обобщителен текст(!?), именно поради което и ние изваждаме и
привеждаме от отделните абзаци следния доста необичайно-неортодоксален и
надали изобщо разбираем “превод”: ‘короля’-‘Диккиз’-‘разрубит’-‘особый’
или ‘любимый удар мечом’-‘будь бдителен!’ или ‘остерегайся!’-‘будь
вытесненным’ или ‘будь всунутым’-‘к Богу загробного мира’(!??). Без да имаме сега възможност да анализираме и преценяваме
поотделно и докрай основанията и аргументите на това много странно творение, което трябва да
наричаме още и “превод”, посредством конкретен критичен анализ с помощта на
необходимите и достатъчни културно-исторически и лингвистически сведения и данни и по този начин да посочваме и неволно,
да се надяваме, допуснатите груби грешки, нека все пак да обърнем внимание,
че никак не може да се приеме за издържан от каквато и да е гледна точка
пасажът “Третье слово ики - в древнетюркском языке уга - означает
‘мудрый’, следовательно в данном случае это слово является титулом.
Приводимое Приском имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало, видимо, и
титул”, защото главно и основно прилагателното име определение никога и нито в
“древнотюркския език”, нито пък в съвременните тюркски езици не може да се
разполага след определяемото собствено име, това не е индоевропейският
френски език, пък не са дори и славянските езици, затова няма никакви
основания в “думата ики” да се търси или от там да се изважда
“прилагателното име уга “мудрый”. Ние не си спомняме
дали Приск се среща или вижда Денгизих, на “приема” при Атила, той повече от
сигурно вижда Ернак и дори и разпитва за него, но ако и в онези части от
неговата хроника, които в момента на нас не са ни достъпни, въпросното име е
изписано с два пъти гама, каквито изписвания вече сме виждали в други
източници, то тъкмо това повторение обозначава ни повече, ни по-малко
назализирания зв. н, така че и за нас Името трябва да се
транскрибира като Денгиз, поради характерната за прабългарския език редукция
на първата гласна, възможно също и като Дингиз, но независимо от това и във
всички случаи за нас ще си остане много-много голяма загадка на каква база
авторът заключава, че “имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало,
видимо, и титул”(!??) [1-7]. Не само поради това
ние си позволяваме да внесем някои поправки и добавки в така изведената от
оригиналния рунически надпис транскрипция, в резултат на което според нас
този надпис в използуваната тук латинизирана графика трябва да получи вида Kiŋkeg
Dengiz jivi käse!
Kijü, čox-čox
saxyŋil, gür täŋrig! Съответно на тази
транскрипция и в рамките и на основата най-напред на тюркските езици по
принцип, централно-водещ компонент сред които за нас като най-близки и
познати, са старият огузски език и новият турски език, и на болгарските езици
и диалекти в частност, един от които е и прабългарският език, но по-точно,
южнодунавският диалект, а може би диалекти на Аспаруховите българи, Надписът
задължително получава следния превод на български език, а именно: Блюдото, от което
да се храни хан Денгиз! Човече, бой се
много от Него, могъщ е Тангра! Ясно, просто и красиво, няма какво да се каже повече, може единствено да се съзерцава, но понеже все пак трябва да се завърнем на основната си тема, нека само да забележим, че и в този прабългарски надпис е употребено и се среща собствено-специфичното прабългарско бъдещо причастие на -iq, наистина в неговия фонетичен вариант на -iv, еднакъв и тъждествен по линията на съгласния си звук на малко по-горе анализирания волжскобългарски фонетичен вариант на прабългарското минало причастие на *-tuq, от където пък трябва да се направи изводът, че хуноболгарският или още севернодунавският прабългарски диалект в границите на Западнохунската империя от средата на V в., в този си пункт или сектор се характеризира с тъждествени черти и особености с волжския прабългарски диалект, а пак по същата линия и двата заедно са напълно тъждествени и еднакви на южнодунавския прабългарски диалект, видно не само от руническите надписи от него време, но и от прабългарските вътрешноинтегративни заемки в българския език в лицето на обл. вариин “годеник”. При това положение и на
основата на всичко това, по същия начин следва да се преведе и бъдещото причастие
от втората подчинително-определителна група на Надписа, преводът на която
като цяло получава вида: Чашата, от която да пие жупан Бутаул, а що се
отнася пък до транскрипцията на слформ. ητζіγη, да се надяваме, че
междувременно е станало напълно ясно и това, че тя не може да бъде никаква
друга освен ičigi. И най-накрая, последният
лексико-граматичен компонент от Надпис № 21 на Златното съкровище “Надь
Сент-Миклош”, слформ. ταγρογη също е причина за редица груби
грешки в осъществените досега прочити и преводи и в повечето от случаите тя
се отъждествява с общтюрк. tak- “закачвам, прикачвам и др.”,
без обаче да се предлага каквото и да е задоволително обяснение на
морфологичните елементи след корена на глагола. Всъщност и в действителност
според нас в началото на слформ. ταγρογη, в много отдавна променен вид и
облик съгласно етимологичните фонетични закони на българските езици –
аварски, болгарски и хазарски, се крие общтюрк. саг “здрав”, на
първата съгласна на което в севернодунавския прабългарски диалект съответствието
е зв. т, както в чув. тав “здоровье”, останало и
запазено само в поздрави и пожелания като Тавсье! Тав сана (е сире)!,
които се употребяват при пожелаване на здраве на този от къщата, за когото
гостите вдигат тост [РЧвСл, 235], а тъждествено на чувашкото съществително
име е тат. диал. тав “здрав; палав, подвижен (за дете)” [ТтТДСз
420], което обаче с този зв. в накрая, който е чисто чувашко
явление и развитие на тюрк. *г, изобщо не е типично
къпчашко и по-скоро следва да се приеме за болгарска заемка в този език,
каквито тук има немалко. Категорично-безспорно
потвърждение на това наше начално наблюдение съдържа чувашкият етимологичен
речник, където специфично-собствено чувашко развитие и продължение на
общтюрк. саг “здрав” е при сывǎ “здоровый”,
което очевидно-безспорно е вторично-производно от при сыв
“здоров”, запазено и изглежда употребявано единствено в пожеланието сыв
пул “будь здоров!” и именно поради което най-вероятно неизнесено в
отделна речникова статия, като пак тук са приведени също така и такива
типично къпчашки форми за пожелание като тат. сау бул, каз. сау
бол, кирг. соо бул “будь здоров!”. От друга страна, малко
по-нататък пак в същия етимологичен речник е обособена в отделна речникова
статия лекс. тав със значението “благодарност”, което обаче
според нас все още не означава, че точно такова е и първично-изходното
значение на тази лексема, а точно обратното, видно от значението на тук
приведеното лексикализирано вече фразеологично словосъчетание тав курки
“заздравный ковш”, което значение пък в нашия руско-български речник
отвежда към слсъч. заздравный кубок “наздравна чаша”, т.е. “чаша за
наздравици”, докато съответствието на лекс. ковш пак в този речник е
“черпалка (съд с дръжка)” [ЭСЧвЯз, 199,227; РБгРк, 151,216]. Редуването с-т се
наблюдава още и при вболг. тычкан “мышь”, тат. книж. тычкан,
диал. тыскан, каз. tуškan, кирг. тышкан “суслик”, на които в други,
исторически и съвременни тюркски езици като староогузския, уйгурския,
турския, отговаря форма със зв. с - sıçgan,
sıçkan, sıçan, и от последните от които трябва
да са и средноазиатският топнм Tishkan, също и кирг. топнм Tуshkan, така че като резултат очевидно
няма никакви причини от цялостната словоформа да не се изолира коренът ταγ- или в нашата транскрипция – tag-, с предполагаемо, но вече
сигурно, а не повече или по-малко вероятно адективно значение “здрав” [Иман
2001, 329,379; Рясянен 1951, 151; Радл-4.2,
1506; ТтТДСз, 435; DLT-1, 510; KirgPlNm; WdAtl]. При това положение началната
част ταγ- на слформ. ταγρογη, която фактически е нейният
корен, налага извода, че този прабългарски диалект е наистина доста
своеобразен и дори уникален, защото като че ли единствено и само при него от
всички тюркски езици и диалекти е налице закономерното фонетично редуване с-т,
което се среща и в чувашкия език, обаче само като изключение, докато
изолирано-спорадично срещащите се думи в останалите тюркски езици трябва да
са заемки от този или подобен тип диалект, но същевременно съхранява в
запазен вид тюрк. *г, което във волжскобългарския
език след началото на ХІV в. вече преминава в твърда сричка в зв. w – awıl “син” от *ogıl, а в мека сричка - в зв. y - ciyerme, cirem “ Лингвотюркологически не
по-малко интересна и дори любопитна е и останалата част от слформ. ταγρογη, първата част на която пък
трябва да се съотнесе и свърже с общотюркския адвербиален суф. -(ъ)рак,
посредством който се образуват качествени наречия или още наречия за
начин и който обозначава повишена степен на процесуалния признак, както
например при сттюрк. artuqraq “изключително много”, стогуз. tawrak “çabuk, acele”, т.е. “бързо, скоро”, а така
също и при отличаващия се с известна специфика вариант на суфикса в чувашкия
език, където той се прибавя направо към глагола, което безспорно трябва да се
приеме за свидетелство, че тук той все още пази някои свои архаични
лексикални черти и особености, както например към гл. vƏtana “стыдясь” се прибавя суф. –raх - vƏtanaraх “более стыдясь” (Л. Левитская),
което ние обаче смятаме за необходимо да конкретизираме в смисъл, че тук
адвербиалният суфикс е прибавен не към “чист” глагол, а към неговата
функционално-словообразувателна форма, наречена деепричастие, в което
очевидно-безспорно има чувствителна и много съществена за случая разлика. Останалата част на слформ. ταγρογη, която всъщност се състои само
от един-единствен звук трябва да се съотнесе и свърже не с добре известния в
тюркската граматика инструментален падеж -ин, а с неговия
омоним, адвербиално-словообразувателния суф. -ин, който
прибавен към прилагателни имена или наречия образува качествени наречия като
например сттюрк. terkin “быстро” от terk “быстрый”, jalïŋïn “нагишом” и мн.др. и за който характерното и особено важното за
случая е това, че се прибавя след падежни или други словообразувателни
суфикси, както напр. чув. tanśin “соответственно”, стогуз. tawrakın “çabuklukla, çabuk
gel” [вж. и срв. Левитская 1976,
27-28,114,147-148; Сравнително-историческая грамматика 1988, 261-262; Gabain 1950, 154; ДТС, 229,658,661; DLT-1, 468-469,588]. При това положение
транскрибирането на слформ. ταγρογη ще има за резултат, разбира се,
графичния облик tagrogi, но морфологически завършената и
пълна словоформа в тогавашния и тамошния прабългарски диалект, фонетически,
като звуков строеж, безспорно е изглеждала по-скоро като *tagïrоgin, зв. о където е
последица от характерната и срещана и в други болгарски диалекти
собствено-местна лабиализация с времето на зв. а от по-старото
*tagïragin. И като се има предвид
най-напред и лексикалното значение на корена като знач. “здрав”, после и
полученото на тази основа засилено адвербиално, наречно значение от рода
примерно на “с много, с много голямо, с изключително голямо здраве”, което
наречно значение обаче в съвременния български език, за нуждите и в рамките
на този вид пожелания се предава, обозначава и изразява единствено и само
посредством модално-наречната лекс. наздраве, то преводът на цялата
подчинително-определителна група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη следва да бъде като Чашата,
от която да пие наздраве жупан Бутаул, в резултат и на което преводът пък
на целия Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” от прабългарски
на съвременен български език, след като се обединят преводите на двете
отделни подчинително-определителни групи, вече може и трябва да получи
следния вид и форма, а именно: Чашата, за която жупан Буила
повели, като облицоват, да изпишат, и от която да пие наздраве жупан
Бутаул. Този превод очевидно-безспорно
е съвсем различен и несъвпадащ не само с редицата, по-горе представени, не
особено обосновани, убедителни и адекватни, доста меко казано, преводи, но и
от представения веднага след тях, направо смехотворно-забавен “превод” в две
съвсем отделни, противоречащи си една на друга и взаимно изключващи се
редакции, на “лингвиста древнобългарист”. Последната проверка критерий за
адекватността и правилността на пътя за получаването на даден превод все пак
и въпреки всичко е неговият вид и характер и лично на нас, тъкмо този превод
поне засега ни изглежда обектно-съдържателно, максимално точен и адекватен,
завършено-логичен, теоретико-методологически напълно обоснован, изводим и
убедителен, което наше, индивидуално-субективно впечатление и заключение,
разбира се, може и трябва да потвърдят или отхвърлят само достатъчно
квалифицирани езиковеди тюрколози, способни и в състояние, в минимално
задоволителната степен и по лингвистически допустимия и легитимен начин, да
проникнат, обхванат, осмислят и преценят лингвотюркологически, адекватността
и коректността на историколингвистичния по принцип и на етимологичния и
морфолого-синтактичния в частност анализ-синтез, както на самия текст на
Надписа като цяло, така също и на всяка една от отделните му съставки,
преминавайки последователно през отделния фонетически или семантически
признак, звук или фонема, сричка, сема, семантема, суфикс, корен, основа и
завършвайки в самата словоформа като тяхно органично-интегрално средоточие и
единно цяло. При така направения и предложен
до тук прочит и превод на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь
Сент-Миклош” и с пълното съзнание, че именно поради богатството и
уникалността си то едновременно лежи и се разполага най-малкото в
лингвистическата, палеографската, административно-политическата,
етнографската, културно-историческата и културологическата плоскости, остава
само да отбележим, че водещо-доминантен критерий или различителен определител
за неговия етнолингвистичен произход и принадлежност се явява единствено и
само лингвистичният, схващан и разбиран като произход, вид и характер не на
чуждите, а на своите собствено-изконни надписи по него. И доколкото Надпис № 21, а така също и не само анализираните, но и, да се надяваме, достатъчно сполучливо и уместно редактираните единствено като превод рунически надписи по него са очевидно-безспорно прабългарски, то и самото Съкровище се явява прабългарско по произход и принадлежност, но по силата на това, че прабългарите като етнолингвистична общност са основатели и създатели на българската държава, а така също и заедно с югоизточните славяни са единият от двата основни дяла начало и основа на българската народност, то Съкровището повече от сигурно и задължително е и българско по произход и принадлежност. От вече направения досега
максимално подробно-задълбочен и многостранно-всеобхватен конкретно-емпиричен
анализ-синтез на безброя(!) историко-лингвистични факти, сведения и данни от
началото на настоящото изследване до тук; в светлината и с помощта на пак тук
изведените и формулирани най-общи принципи и в рамките на изградената на тази
основа Най-обща теория на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” вече
очевидно-безспорно може и трябва да се каже, че от всичко това произтича и се
налага само един-единствен, пределно ясен и недвусмислено-категоричен извод,
а именно: Златното съкровище “Надь
Сент-Миклош” е българско по произход и принадлежност, То е събирано,
ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските
ханове и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ; било е изложено
и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван
най-напред от цар Симеон Велики след пренасянето на българската столица от
Плиска в Преслав през Конкретно и специално златната чаша № 21
с Надписа на Буила е поставена допълнително при останалите златни съдове от Съкровището
от страна на неговия последен пазител и хранител жупан княз Ахтум, син на
жупан княз Бутаул, който от името и в границите на Първата българска държава
управлява и владее онази част от отвъддунавските земи на Българското царство,
които се простират между Дунав на юг, Тиса на запад, р. Марош на север и р.
Олт на изток, и който получава златната чаша като подарък, най-вероятно около
|